Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (17)

17.

Дневникът

— Обърни се наляво и ми покажи сладката си нацупена муцунка — обади се иззад фотоапарата Пол Ъпчърч.

Вместо това му се изплезих.

Баща ми ме беше инструктирал на всяка цена да избягвам фотографирането. Снимките оставят следа — документи, доказателства. Всичко това можеше да изплува един ден на повърхността и да създаде проблеми. „Трябва да се скиташ из този свят като призрак, шампионе. Колкото по-малко хора те виждат, толкова по-свободен ставаш. Само мъртвите познават истинската свобода“.

И въпреки това ето ни тук. Застанали във всекидневната на къщата на Финики. Аз, опрял гръб в стената, и Пол с трийсет и пет милиметров фотоапарат, който изглеждаше по-скъп от някои коли, в ръце.

— За какво ти е това?

— За „стената на срама“ на стълбището. — Пол нагласи нещо по фотоапарата, след което коленичи и погледна през визьора. — Финики обикновено настоява да правим снимките още след изтичането на първия пълен ден, а ти си тук от близо седмица.

Апаратът щракна. Ярката светкавица остави след себе си бели точици, реещи се из стаята.

— Видях детектива от полицията тази сутрин. Онзи, който ме доведе тук.

Не казах на Пол, че съм видял Теган, нито колко точно от нея съм видял. Това щеше да доведе до двучасов разпит, а аз не бях готов да отделя такава голяма част от времето си днес. Имах планове.

— Уелдърман?

— Да, Уелдърман.

— Правилният отговор е „аха“. Понякога звучиш като дъртак. Мисля, че трябва да си наложиш да употребяваш думата „ня’а“ поне три пъти на ден.

Фотоапаратът изщрака отново. Още една светкавица.

— Обърни се надясно.

Не можех да кажа „аха“, нито пък „ня’а“, без да се насиля. Баща ми ми беше обяснил колко е важно да се впишеш в средата, затова, предполагам, че щях да се пробвам, но щеше да ми струва усилие. Просто не можех да говоря неправилно!

Пол нагласи още нещо по фотоапарата.

— Уелдърман е боклук, но идва доста често насам. Същото е и с онзи негов партньор — Стокс. Приятели са с Финики и понякога возят момичетата до града. Е, и момчетата де, но най-вече момичетата.

— Смърди на стар грейпфрут, ама пък да вървиш пеша, е кофти.

Беше Кристина.

Когото вдигнах поглед, видях, че е застанала под арката на входа към всекидневната. Не носеше нищо, освен оскъдни бикини и кафява хавлия, преметната през рамото й.

— Грейпфрут и „Олд Спайс“ — добави Теган, като се показа зад нея. Беше облечена в черен бански от две части. И двете момичета бяха вдигнали косите си и ги бяха вързали на конски опашки.

При вида им лицето ми пламна и забих поглед в земята.

Когато Пол се обърна, ченето му увисна.

— Мисля, че ви обичам и двете.

Без да поглежда през визьора, той направи няколко кадъра на момичетата. Двете веднага влязоха в ролята на модели, допряха гърбове една в друга и се усмихнаха към фотоапарата. Почнаха да килват главите си насам и натам. Направо професионалистки със сума ти години стаж.

— Ето така се прави! — рече Пол. Махна с палец назад към мен: — Пък капитан Бастун-в-гъза направо се спича при вида на апарата.

— Айде, бе! — ухили се Теган. — Не беше чак толкова стеснителен тая сутрин.

Тя прекоси стаята, като водеше Кристина за ръка.

Когато стигнаха до мен, Теган захвърли хавлията си на пода и ме прегърна през кръста. Наведе се близо до мен и прошепна в ухото ми:

— Не беше никак стеснителен, нали, Ансън?

Кристина се приближи от другата ми страна и притисна полуголото си тяло към мен.

Ръцете ми висяха неловко. Не бях сигурен къде да ги дяна. Когато пръстите ми докоснаха бедрото на Кристина, ги свих и ги дръпнах назад.

Пол направи още една снимка.

Двете момичета ухаеха на полски цветя и бебешка пудра. Притиснаха се още по-плътно към мен. Бяха толкова топли. И двете.

— Лицето ти има цвета на презрял домат — любезно изтъкна Пол, при което страните ми пламнаха още повече.

Теган се изкикоти. Тя се пресегна, потупа Кристина по рамото и посочи към чатала ми.

— Хм, това стана бързичко… — изрече Кристина през смях.

— Казах ти! — сияеше Теган. Тя килна глава назад и се провикна към вратата на всекидневната: — Либи, искаш ли да видиш Ансън надървен? Мисля, че няма нищо против.

Двете ми ръце се стрелнаха към предницата на дънките ми. Двете момичета се изкикотиха отново, като не спираха да се търкат в мен.

— Либи, ела, де! Побързай!

Мярнах сянката й — само намек за нея — пред вратата. Но тя не влезе във всекидневната.

— Мисля, че ще се прибера в стаята си — изрече тънък гласец. Никога преди не я бях чувал да говори, но тембърът на гласа й, интонацията… сякаш цял живот я бях слушал.

Теган прибели очи и тръгна към вратата.

— Последното, което ти е нужно сега, е да се заключиш пак в стаята си. Идваш с нас да хванеш малко слънце. Бледа си като труп.

Ако преди се чувствах неловко, когато двете момичета ме бяха притиснали от двете страни, сега ми беше още по-притеснено, щом останах сам с Кристина.

На Пол очевидно не му пукаше. Той щракна още един кадър.

Никой от нас не чу госпожица Финики да влиза в стаята откъм официалната трапезария. Вероятно е била в кухнята.

— Ансън, трябва да си свалиш ризата. Двамата изглеждате небалансирано — Кристина в прекрасен бански, демонстрирайки извивките на тялото си, а ти — облечен като за църква.

Тя се обърна към Пол:

— Няма да станеш добър фотограф, ако не забелязваш тези неща.

— Да, госпожице — отвърна Пол.

Госпожица Финики се обърна отново към мен:

— Е?

Тъй като аз не помръднах, Кристина започна да разкопчава ризата ми.

— Заемам се.

Гласът й вече не звучеше игриво. За момент си помислих, че всъщност звучи уплашено.