Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (107)

107.
Наш

Ден шести, 05:37 ч.

Когато Наш се свести, болката проряза мозъка му като парче нащърбено стъкло. Беше на пода, едната му ръка бе подвита под тялото. Пистолетът му още бе тук — усещаше как притиска стомаха му.

Още в коридора?

Не можеше да е сигурен. Прекалено тъмно беше. Но чувстваше, че наистина още е в коридора.

Когато опита да се изправи, светът се завъртя около него, а стомахът му сякаш се усука.

Телефонът му не беше в джоба. Спомни си, че се опитваше да го извади секунда преди…

Съжалявам, Наш.

Клоз?!

Клоз го удари?

Не, не, не. Не можеше да е Клоз.

Прецаканите видеозаписи в затвора в Ню Орлиънс, в „Монтехю Лабс“ и в болница „Строджър“. Хаосът в управлението, който позволи на Бишъп и Портър да се измъкнат. Все неща, невъзможни за обикновен човек, но неща, които Клозовски би постигнал с няколко натискания на клавишите.

Двамата мъртви в болницата.

Клеър.

Не можеше да е Клоз. Той не би наранил Клеър, нали?

Наш прокара ръка по покрития с мръсотия под. Не можа да открие телефона. Или беше някъде извън обсега му, или му го бяха взели.

Някой изпъшка.

Стон, изпълнен с някакъв влажен, мляскащ звук.

— Уорник?

Определено все още беше в коридора. Стенанието прозвуча отново, този път по-настоятелно, недалеч от Наш. Той се вкопчи в стената зад гърба си и този път успя да се изправи напук на световъртежа и болката. Докосна главата си със свободната си ръка. Пръстите му веднага се навлажниха. Знаеше, че кърви, но не беше сигурен колко е зле.

Чуваше дишането на Уорник — забързано, на пресекулки.

Наш се опря на стената и закрачи по посока на звука с насочен напред пистолет.

Когато стигна до Уорник, замалко не се спъна в него. Мъжът бе скупчен на пода. Раменете му опираха в стената. Ризата и сакото му бяха подгизнали от кръв. Когато Наш напипа ръцете му, усети, че притискат огнестрелна рана в гърдите — точно над сърцето, но отдясно. От това, което чуваше, разбра, че куршумът е пробил белите дробове. И кой знае какво още.

— Можеш ли да говориш?

Уорник каза нещо, но не приличаше на членоразделна реч. От устата му пръскаше кръв. Наш усети как капчиците полепват по бузата му.

Наведе се по-близо.

— Мобилният у теб ли е?

Мъжът кимна. Слабо, отсечено движение.

Наш потупа джобовете му и откри телефона в сакото. Екранът светна, но устройството предупреди, че няма сигнал. Не че Наш очакваше да има в тази дупка, но все пак…

Тялото на Уорник се сгърчи, замръзна, след което се килна.

Коридорът притихна.

Наш порови из телефона, откри бутона за фенерчето и го натисна.

Мъртвите очи на Уорник се взряха в него.

Имаше повече кръв, отколкото очакваше. Заедно с белия дроб куршумът може би бе засегнал и белодробната артерия, може би дори сърцето. Беше успял да оцелее досега само благодарение на адреналина. Не че това вече имаше някакво значение. Беше мъртъв.

Нещо изскърца в края на коридора. Наш вдигна фенерчето.

В края на коридора, водещ към старата болница, стоеше човек с черна скиорска маска. Очите му бяха закрити от слънчеви очила. На челото му имаше някакво устройство, избутано нагоре и встрани, придържано с каишка — може би уред за нощно виждане. Току-що бе преминал през люлеещата се двойна врата, бутайки носилка.

Въпреки че лицето му беше покрито, Наш разпозна облеклото. Вдигна пистолета:

— Не мърдай, да ти го начукам, Клоз!