Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (33)

33.
Пул

Ден пети, 12:07 ч.

Когато лицето на Бишъп изпълни монитора, Пул взе дистанционното за дивиди плейъра и натисна бутона. Очите на Портър не се отлепяха от екрана.

— Защо се предаде доброволно днес? — чу собствения си глас Пул. На записа се виждаше малка част от главата и рамото му. Бе с гръб към камерата, която бе насочена към Бишъп.

Бишъп сведе поглед към ръцете си, след това вдигна очи.

— Контактувам с детектив Портър от месеци. Исках да се предам по-рано, но той не ми позволи. Каза, че така неговото търсене на истинския У4М би било изложено на риск. Искаше обществеността да мисли, че аз съм У4М и все още съм на свобода и в неизвестност, докато той издирва човека, отговорен за всичко това.

— Това са пълни и абсолютни глупости! — отсече Портър. — Защо, за бога, ще му казвам такова нещо? Сам видя апартамента ми. Опитвам се да му хвана дирите от мига, в който го изгубихме.

Пул вдигна ръка, приканвайки го да замълчи, и посочи екрана.

— Бях глупав — продължаваше Бишъп. — Наивен. Не трябваше да му се доверявам. Трябваше да потърся контакт с някой друг, но той ме убеди. Все повтаряше, че е близко, че няма да продължи още много, разиграваше ме като марионетка. Денят стана на седмица, седмицата се превърна в месец, след това няколко месеца… Когато най-накрая протестирах, че не мога повече така, той застреля онази жена, след което се опита да застреля мен. Трябваше да избягам — нямах друг избор.

— Става дума за хотел „Гийон“, нали?

— Да, в хотел „Гийон“.

— Защо му трябваше да я убива?

— Каза, че тя го познава от времето, когато е бил новобранец в Чарлстън. Каза, че е една от малцината хора, които все още са живи и знаят истината за него. — Бишъп погледна към масата за миг, събра палеца и показалеца си в кръгче и се отново се обърна към Пул. — Точните му думи бяха: „Тя беше там, тя ме видя, когато го направих, трябваше да си замине“. След което повдигна очи нагоре, без да гледа нищо определено, изрече: „Татко, прости ми“, и дръпна спусъка.

Очите на Бишъп се насълзиха. Опита се да ги избърше с опакото на дланта си. Наложи се да се наведе заради белезниците.

— Застреля я от много близко, право в главата, точно пред очите ми! Бях в шок, но някак си успях да се окопитя, когато насочи пистолета към мен и стреля отново. Пропусна на косъм. Успях да се измъкна.

На екрана седналият срещу Бишъп Пул обмисли казаното за минута, след това се наведе напред. Главата му закри лицето на Бишъп за миг, след което Пул се върна в първоначалната си позиция.

— Какво ще ми кажеш за жената, която беше с него? Сара Уернър?

Бишъп изглеждаше объркан.

— С него нямаше никой. Освен ако не е била отвън или някъде другаде в хотела… Не видях никого с него.

— Портър твърди, че тя е твоя майка.

Очите на Бишъп се притвориха. Той въздъхна дълбоко.

— Майка ми умря преди години в пожар в стария ни дом. Баща ми също. Сигурен съм, че го пише някъде в досието ми. До къщата ни имаше езеро. Често ходех там да правя „жабки“. Ако онзи ден не бях на езерото, сигурно и аз щях да съм мъртъв. Нямаше ме няколко часа, а като се върнах, къщата беше в пламъци. Пожарната беше пристигнала, но мисля, че се бяха отказали да гасят. Един пожарникар ме попита това моята къща ли е. Отговорих му: „Да.“. Той попита къде са родителите ми и аз знаех, че са вътре, просто знаех, но не можех да се насиля да го кажа на глас. Не помня кой знае какво след това. Бях дете. Заведоха ме в нещо, наречено „Терапевтичен център“ в Камдън за няколко седмици, за да се възстановя, докато намерят някой роднина, който да се грижи за мен. Когато не успяха, влязох в системата на приемните домове.

— Бил си в „Къщата на Финики за проблемни деца“, нали?

Това очевидно озадачи Бишъп.

— Аз… нямам си и представа какво е това. След Камдън отидох да живея при семейство Уотсън, на час и половина път извън града — Удсток, Илинойс… Дейвид и Синди Уотсън.

— Уотсън? Като фалшивото име, което си използвал, когато си се присъединил към екипа криминалисти на чикагската полиция?

Бишъп въздъхна отново и опита да вдигне ръце. Веригите издрънчаха в металния пръстен на масата, през който бяха прекарани.

— Беше глупаво от моя страна, знам. Но се притеснявах, че ако използвам истинското си име, някой ще изрови досието ми, ще прочете за пожара и за начина, по който загинаха родителите ми. Не исках никой да ме съжалява или да се отнася към мен по специален начин поради тези причини и затова прецених, че е най-добре да използвам измислено име. Когато семейство Уотсън ме осиновиха, наоколо душеха разни репортери, искаха да знаят повече за пожара. Записаха ме в училище като Пол Уотсън, за да не могат да ме открият. — Той махна с ръка. — Пол беше средното име на Дейвид. Май свърши работа — журналистите ме забравиха, а името ми остана. Доколкото знам, никога не са го променяли официално. Предполагам, ще се наложи да го направя все някога. Просто никога не ми е оставало време, а и с годините имаше все по-малко значение.

Пул попита:

— Значи никога не си живял на място, наречено „Къщата на Финики за проблемни деца“?

Бишъп поклати глава.

— Споменава се в дневниците ти.

Бишъп се наведе напред толкова бързо, че веригата се опъна и го дръпна назад.

— Извинявайте, не знам… не знам с колко време разполагаме. Моля ви, кажете ми, че Пол Ъпчърч е все още жив. Вероятно той е последният човек, който знае истината.

— Защо? Откъде го познаваш?

Бишъп се намести в стола.

— Честно казано, не го познавам добре. Той е човекът, когото Портър нае, за да напише онези дневници.