Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (40)

40.

Дневникът

Двамата с Либи бяхме преполовили пътя до къщата, когото чухме виковете. Всъщност сбърках — първо имаше силен трясък, после още няколко силни удара и чак след това започнаха виковете. Тук-там светнаха лампи — както на горния, така и на долния етаж — и колкото и тъпо да звучи, единственото, за което се притеснявах, е дали няма да загазим, че сме били навън в толкова късен час.

Винсънт беше оставил входната врата отворена. Първият трясък, които чухме, трябва да е бил от кръглата маса точно до входа, понеже, щом прекрачихте прага, я видяхме обърната на една страна плътно до стената. Вазата, цветята, малката чинийка, в която стояха ключовете за коли — всичко беше на пода, разпиляно на милиони късчета. Килимът беше подгизнал заради водата от вазата и знаех, че госпожица Финики ще се вбеси, когато го види. Нямах много време да размишлявам над това обаче, понеже Либи бе стиснала ръката ми и ме влачеше по стълбите към разгневените гласове на втория етаж.

Направо прелетяхме по стъпалата — някак си по-лесно е, когато не се притесняваш за скърцащи дъски — и видяхме Винсънт Уейднър застанал по средата на коридора с разперени ръце, червено като домат лице и кръв по ризата. По стените имаше няколко дупки — една от негово ляво и още две отдясно — и ако се съдеше по ожулените му кокалчета, беше удрял на поразия мазилката и летвите отдолу. Кръвта по ризата му обаче не беше негова. Беше на Пол, който лежеше на пода пред него и стискаше с една ръка носа си, за да спре кървенето, очевидно причинено от друг удар. Опитваше се да се изправи на крака, подхлъзваше се и отново падаше по задник.

— Стой долу, — крещеше Винсент на Пол. — Стой долу, мамицата ти!

Теган стоеше на вратата на стаята си. Беше по тениска и гащички. Невестулката и Хлапето надзъртаха през открехнатата си врата, но не смееха да излязат. Кристина беше в коридора и се опитваше да успокои Винсънт. Когато ръката и улови неговата, той се отърси от нея, като едва не й заби един лакът. Тя изглеждаше така, сякаш ще заплаче всеки момент.

— Винс, всичко е наред! Ела в стаята ми! Ела да поговорим за това. Всичко ще бъде наред!

— Просто исках да помогна, това е… — обади се Пол. Осъзнах, че и устната му кърви. Винсънт сигурно го бе ударил няколко пъти.

Опитах се да се добера до него, да му помогна, но ръката на Либи ме държеше здраво и не ме пускаше. Теган вероятно забеляза това, защото впи поглед в нас.

— Какво става тук, да го вземат мътните?! — раздаде се глас зад нас.

Обърнах се и видях госпожица Финики, облечена в дълга жълта нощница, с пушка в ръце. Очите й се мятаха от Либи към мен, към Пол на пода, към дупките в стените и най-накрая към Винсънт Тя го посочи с дулото на пушката:

— Какво става?!

Лицето на Винс някак си успя да стане още по-червено.

— Оставете ме на мира! Всички!

Мислех си, че ще ритне Пол, но вместо това той го прекрачи, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята си.

Всички стояхме мълчаливо. Не мисля, че някой от нас знаеше какво да направи в тази ситуация.

Погледът на Теган вече не беше втренчен в нас, беше станал гневен. Ръката на Либи се измъкна от моята. Почувствах как бавно се придвижва в посока към стаята си.

— Изправи се — обърна се Финики към Пол, свеждайки оръжието. — О, лицето ти! Какво е сторил с лицето ти!

Пол все още стискаше носа си. Докосна устната си, трепна и се изправи, като се олюляваше.

Финики пристъпи към него.

— Исусе, ще ме вкарате в гроба! Наведи си главата назад — ще омажеш с кръв целия под. Кристина, донеси ми парцал от тоалетната. Останалите — по стаите си. Веднага.

Невестулката и Хлапето изчезнаха като две мишки, хванати в кухнята, когато светват лампата. Теган остана на прага на стаята си за момент, но не гледаше Пол, а мен. Когато се обърнах да видя къде е Либи, тя беше изчезнала. Вратата на стаята й се беше затвориха толкова меко, че не бях чул и звук.

— Върви в стаята си, Ансън — каза госпожица Финики, кимайки към отворената врата. След това очите и се присвиха: — Защо си облечен?

Не отговорих. Вмъкнах се в стаята си и затворих вратата.

Бях все още буден, когато Пол се върна близо час по-късно. Лампите бяха угасени, но виждах достатъчно. Торбичка с лед, завита в зелен пешкир, бе притисната към носа му. Не промълви, докато прекосяваше стаята и се катереше по стълбичката към горното легло. Лежа там десетина минути, преди да проговори.

— Ти си следващият, когото ще отведат. Знаеш го, нали?

Гласът му звучеше носово.

— Ще ме отведат къде?

Той не отговори. Не съм сигурен, че ми се искаше да отговори.

— Всички отиват. След теб ще дойде ред на Либи. Може дори и Невестулката и Хлапето…

Гласът му затихна, докато изричаше това. Чувах как ледът подрънква в торбичката.

— Различно е за Теган и Кристина, дори и Винс, и аз… ние сме живели по улиците. Те обаче са просто деца.

Искаше ми се да отбележа, че всички сме просто деца, но не го сторих.

Изминаха още минута-две, след което той продължи:

— Били сте в хамбара, нали? С Либи?

— Аха.

— Видяхте ли някакъв камион? Чух, че имало камион. Ако е така, трябва да видим дали още може да се движи.