Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (61)

61.

Дневникът

Уелдърман и Стокс излязоха от колата и се заприказваха с мъжа в тъмносиния тренчкот. След няколко минути Уелдърман отвори моята врата:

— Насам, Ансън.

Изгледах ги и не помръднах от седалката. Може и да не харесвах колата на Уелдърман, но бях достатъчно умен, за да предположа, че онова, което щеше да се случи, ако последвах тези тримата, нямаше да е никак приятно. Нямаше да ме убият това беше сигурно — ако искаха, щяха да ме очистят още във фермата. Но начинът, по които Стокс се бе втренчил в обувките си, и нервните погледи, които Уелдърман мяташе из паркинга, ми подсказаха, че има нещо друго, от което трябва да се боя. Изражението на Винсънт онази нощ, когато се завърна от подобна екскурзия, бе достатъчно, за да потвърди опасенията ми.

Мъжът с тренчкота подаде някакъв ключ на Уелдърман, кимна към мотела и измърмори едва чуто „четиринайсет“ сетне влезе в белия си ван и затвори вратата. Не си тръгна. Продължи да седи вътре и да оглежда внимателно паркинга, хората, които пресичаха улицата, за да стигнат до близкото заведение за бързо хранене, стареца, който зареждаше комбито си на бензиностанцията недалеч. Знаех много добре какво значи да стоиш на пост. Бях влизал в тази роля много пъти заради майка ми и баща ми. Този човек определено стоеше на пост.

Пожълтелите от никотина пръсти на Стокс се вмъкнаха в купето, уловиха ме за яката и ме изкараха навън. Престорих се, че краката ми се подкосяват и се строполих на земята.

Уелдърман въздъхна и изигра цяло представление — повдигна сакото си точно колкото да видя кобура, закачен за колана му.

— Да не би да ме караш да те застрелям, синко? Ако мислиш, че не бих го сторил, жестоко се лъжеш. Нямам никакъв проблем да пусна един куршум в теб и след това да прекося улицата и да си взема бургер, докато Стокс почиства бъркотията. Няма да си първият. Може да те поритаме малко: така направихме с Уейднър. Дори малката ти приятелка Либи се инатеше, та се наложи да добавя един-два белега към плетеницата, която украсяваше младото й тяло. — Той коленичи до мен и ме погледна в очите: — Искам да кажа, че има два варианта: или умираш, или тръгваш към онази стая доброволно. Няма трета опция. Ако решиш, че искаш да оцелееш след тази нощ, колкото по-скоро тръгнеш към онази стая, толкова по-бързо ще се прибереш у дома, ще се завиеш с юрганчето в собственото си легло и ще се опитваш да се убедиш, че това не се е случвало. Първият път е голям зор за всички, но с времето става по-лесно. Това поне мога да ти обещая.

Изправи се и хвърли поглед към заведението за бързо хранене отсреща:

— Гладен съм, така че решавай по-бързичко.

Мъжът във вана ни наблюдаваше. Не изглеждаше загрижен — явно бе ставал свидетел на безброй подобни случки.

Станах и отупах праха от панталоните си. Не можех да надвия двама мъже с пистолети, камо ли трима. Погледнах към мотела зад нас:

— Стая четиринайсет?

Уелдърман кимна:

— Аха.

Закрачих през паркинга. Стокс вървеше до мен, Уелдърман — зад нас.

Стая четиринайсет беше на първия етаж, в далечния десен ъгъл. Лампата пред вратата светеше. Повечето стаи бяха тъмни. Когато стигнахме до входа, Уелдърман пъхна ключа в ключалката, завъртя го и бутна вратата.

Имаше две легла, и двете покрити с топли завивки с флорални мотиви. До вратата вдясно имаше малка кръгла масичка. В задната част се виждаха барплот и мивка, а вляво — баня. От очуканата масичка точно срещу леглата монотонно дуднеше телевизор. Отначало не видях никого. След това се чу звукът от тоалетно казанче. От банята излезе мъж, който ни погледна и се извърна към мивката, за да си измие ръцете, без да обели и дума.

Или Уелдърман, или Стокс — не можах да разбера кой — ме бутна навътре. Уелдърман каза:

— Имаш петдесет минути.

Вратата се затвори зад гърба ми. Мъжът се пресегна, взе една хавлия и започна да се подсушава. А аз просто си стоях там.