Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (63)

63.
Портър

Ден пети, 17:21 ч.

Емъри бе удържала на думата си. Когато самолетът на „Талбът Ентърпрайсис“ се приземи на летището в Чарлстън, там вече го чакаше джип, удобно паркиран недалеч от частната писта. Спряха на не повече от петнайсет метра от него. Човек с гащеризон с надпис „Въздушни услуги «Талбът Ентърпрайсис»“ пресрещна Портър до последното стъпало на самолета и му подаде ключовете.

— Резервоарът е пълен, има и предплатен мобилен, ако ви се наложи да се обадите на някого. Когато приключите, може да го изхвърлите, без да се притеснявате. — Подаде на Портър и визитка, също на „Талбът Ентърпрайсис“. — Номерът ми е на гърба. Ако се нуждаете от каквото и да било, звъннете ми. Имаме разпореждания да държим самолета тук в готовност само за вас. Пилотите ви ще останат на територията на летището. Обикновено ни трябват трийсетина минути, за да се подготвим за излитане, така че, ако сте пришпорван от времето, обадете ми се, за да намалим чакането до минимум.

— Благодаря ви.

Портър взе ключовете, пъхна визитката в джоба си и закрачи към джипа с преметната през рамото раница.

Освен всички останали луксозни глезотии, които не си бе и представял, че съществуват, самолетът разполагаше и с няколко лаптопа и високоскоростна интернет връзка. Не му беше особено трудно да открие онова, което търсеше. Като се настани удобно на шофьорската седалка на джипа, разучи направленията, които си бе записал, след което запали двигателя и следвайки пътните знаци, потегли по I-26. Спря на паркинга на Терапевтичния център в Камдън след по-малко от половин час.

Сградата беше бяла, едноетажна, с плосък покрив. Площта наоколо бе грижливо поддържана — дърветата бяха подкастрени, имаше нацъфтели пъстри цветя дори сега, през зимните месеци (не че зимата в Южна Каролина можеше да се сравнява с чикагската…). Беше напълно сигурен, че местните хора са виждали сняг този сезон само по телевизията. На паркинга имаше само няколко автомобила, което беше нормално, тъй като минаваше пет и повечето служители вероятно си бяха тръгнали.

Зачуди се дали да не вземе раницата, но размисли и я сложи на пода пред седалката на шофьора. Ако дневниците му потрябваха, винаги можеше да се върне за тях. Също както в Ню Орлиънс, за да повярват хората, че е ченге, трябваше да изглежда подобаващо, а ченгетата не носят раници. Но пък носят пистолети и значки, ето защо остави кобура с пистолета да виси на колана му. По въпроса с липсващата значка не можеше да направи нищо. Емъри беше сътворила чудеса с дрехите, но трябваше да си признае, че това, което беше облякъл, беше далеч над възможностите на полицейската заплата. Погледна се в огледалото, за да се увери, че няма остатъци от храна по лицето, след което закрачи към входа на сградата.

Когато бутна вратата и влезе вътре, се озова в просторно фоайе. Подът бе покрит с килим, а по стените, боядисани в бежово и бяло, висяха подбрани с вкус рисувани на ръка пейзажи. Жена, която изглеждаше така, сякаш току-що е навършила двайсет, вдигна поглед от компютъра върху бюрото си и се усмихна:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Портър й подаде една от полицейските си визитки.

— Трябва да говоря с някого относно бивш ваш пациент. Бил е тук преди двайсетина години.

— Двайсет години?

Портър кимна.

— Име на пациента?

— Ансън Бишъп.

Жената впи очи в него, след което взе телефонната слушалка и тихо размени няколко думи с човека отсреща. Портър не можа да чуе нищо. Когато затвори, момичето посочи столовете, подредени пред отсрещната стена:

— Ако обичате, седнете и изчакайте малко. Директорът ни ще дойде след няколко минутки.

Последното, което Портър искаше да прави в момента, бе да седи и чака, но нямаше избор. Прекоси помещението, отпусна се на един от черно сребърните кожени столове и хвърли поглед към остарелите списания върху масичката наблизо. Честно казано, не даваше и пет пари какво е намислило кралското семейство или с кого се среща Дженифър Анистън. Финансовите затруднения на Джони Деп бяха малко по-интригуващи, но преди да се потопи в увлекателните подробности по случая, дочу мъжки глас, който разговаряше с някого зад вратите в дъното на фоайето. Не след дълго вратите се отвориха с бръмчене и мъж към шейсетте се огледа и забеляза Портър.

Отначало мъжът все едно го зяпаше с леко объркано изражение. Тесни очи зад тънки очила. Портър си каза, че ако някой го познае от телевизията или отнякъде другаде, просто ще си тръгне. Щеше да е на път, далеч оттук, много преди да успеят да се обадят на когото и да било. Определено преди някой да дойде дотук. Трябваше непрекъснато да е в движение. Бе загубил ценно време в ареста в управлението.

Човекът погледна жената зад бюрото:

— Ако някой се обади, казвай, че имам делова среща.

Тя кимна утвърдително.

Той се обърна отново към Портър:

— Последвайте ме, детектив?

Твърдение под формата на въпрос. Портър беше говорил с доста психиатри през годините — нещо, което се налага на всеки полицай — и всички те очевидно споделяха едно и също умение. Всяка фраза, която излизаше от устата им, беше под формата на въпрос. Портър намираше това за дразнещо и сегашният случай не правеше изключение. Въпреки това се усмихна в отговор и последва доктора с нарастващото чувство за дежа̀ вю.

От едната страна — стаята на медицинските сестри, от другата — заключената кабинка на охраната. Коридорът бе дълъг петнайсетина метра. Бишъп го бе описал много подробно в дневниците си. Стаята на сестрите беше празна, но Портър си представи как сестра Гилман е седнала вътре и ги наблюдава, докато минават покрай нея. Пазачът ги удостои само с бегъл поглед, след което насочи вниманието си отново към редицата монитори върху бюрото си — десетки камери, следящи всичко от фоайето до нещо като общо помещение, както и места, които можеха да бъдат само кабинети и стаи на пациенти.

Имаше камери и в двата края на коридора — тъмни очи, втренчени надолу от тавана. Не бях открил камера в кабинета на д-р Огълсби, но бях почти сигурен, че има. Онази в стаята ми беше скрита зад вентилационната решетка до флуоресцентните лампи и гледаше отгоре. Не издаваше нито звук, но я усещах да мига.

Портър забеляза камерите по тавана на коридора и се помъчи да не ги зяпа толкова втренчено.

Докторът го въведе във втория кабинет отляво, помоли го да седне зад бюрото и затвори вратата зад себе си, преди да се намести в големия кожен стол срещу него. Свали очилата си и ги остави да паднат върху гърдите му, придържани от тънка сребърна верижка. Носеше пуловер на ромбчета в най-отвратителните нюанси на червеното и зеленото — някакви сбъркани коледни цветове. Косата му, някога без съмнение черна като въглен, сега бе силно прошарена.

— Доста време мина, детектив.

Това изненада Портър. Лесно запомняше имена и лица, въпреки всичко обаче нямаше спомен някога да е срещал този човек. Табелката с името върху бюрото му гласеше: „Д-р Виктор Уитънбърг“. Това също не събуди спомени.

— Извинявайте, познаваме ли се?

Каквито и мисли да предизвика това у доктора, лицето му не го издаде. Само се облегна назад и се зае да изучава Портър с поглед. Може би размишляваше дали не е сбъркал.

За петте години, откак преследваше У4М, Портър бе разговарял с десетки професионалисти. Възможно бе на даден етап от разследването наистина да е говорил и с Уитънбърг — вероятно на някоя пресконференция. В тези ситуации се срещаше с толкова много хора наведнъж, че беше невъзможно да ги „каталогизира“ всичките. Или пък можеше да се повтаря ситуацията, позната му от срещи с мнозина други — докторът го бе видял по телевизията и го бе разпознал оттам.

Лекарят заговори пръв. Гласът му бе сдържан:

— Може би съм се объркал.

— Просто лицето ми е обикновено.

— Може и така да е.

На бюрото му стоеше малък сребрист диктофон. Той натисна с палец червения бутон отстрани и лентата започна да се върти.

— Нали нямате нищо против да запиша разговора ни?

Портър имаше.

— С каква цел?

Уитънбърг се пресегна за очилата си и отново ги въдвори върху носа си.

— Вие сте детектив от полицията, който без съмнение ще ми зададе въпроси, отговорите, на които ще изискват разкриване на конфиденциална информация за един или повече пациенти. Би било редно изобщо да не взимам участие в този разговор, но тъй като съм на път да го сторя — поне го обмислям, — ще съм много по-спокоен, ако имам цялата случка на запис.

Портър знаеше, че ако се заинати, човекът отсреща просто ще прекрати срещата и ще го отпрати. Реално нямаше избор.

— Добре, само имайте предвид, че това е част от текущо разследване и обсъждането на нашия разговор с други лица може да бъде счетено за възпрепятстване на правосъдието и да доведе до повдигане на обвинения. Дори просто да пуснете този запис на някого, може да се окаже проблематично за вас. Така че го имайте предвид.

— Разбрано.

Уитънбърг побутна диктофона в средата на масата, точно помежду им.

Портър се опита да го игнорира и се прокашля.

— Д-р Огълсби още ли работи тук?

— Огълсби ли?

— Да.

Очилата отново бяха спусната върху гърдите му.

— Не ми е известен човек с такова име.

— Откога работите тук?

Уитънбърг се замисли.

— Започвам двайсет и трета година.

Портър се улови, че изследва пуловера на доктора. Ромбовидните шарки се бяха слели в невъобразима какофония от цветове.

— Би трябвало да е работил тук в края на деветдесетте. Преди десет или петнайсет години.

— Аз… тогава със сигурност би трябвало да го познавам. Това място не е чак толкова голямо. Името обаче ми убягва. Сигурен ли сте, че е работил в Камдън?

— Сигурен съм. Той е бил докторът, който е лекувал Ансън Бишъп.

— Разбирам…

Портър усети как раздразнението му нараства. Тези неясни отговори…

— Имате ли достъп до досието на Бишъп? Може би трябва да започнем оттам.

— Детектив, намирам поведението ви за крайно обезпокоително.

Портър се зачуди как ли ще се почувства докторът, ако се пресегне през бюрото, улови го за противния пуловер и го запокити към шкафовете.

Пое си дълбоко въздух и се успокои.

— Извинявам се. Доста недоспиване ми се насъбра напоследък. Разследвания като това могат наистина да ти изпържат нервите. Да видим дали ще успеем да открием досието на Бишъп и да тръгнем оттам?

Твърдение под формата на въпрос.

На ти, тъпак такъв.

Докторът хвърли бърз поглед към диктофона, убеди се, че лентата все още се върти, след което стана.

— Извинете ме за момент.

Остави Портър сам в кабинета и изчезна за няколко минути. Когато се върна, носеше две папки — едната дебела, другата по-тънка. Седна отново на стола и побутна и двете към Портър.

Портър ги придърпа и загледа имената, напечатани върху тях. Върху тънката папка бе изписано Бишъп, Ансън. Името върху другата папка обаче бе това, което привлече вниманието му, бръкна в гърдите му, сграбчи сърцето му и стисна толкова силно, че тялото му подскочи. Той погледна доктора:

— Какво е това?

— Вие ми кажете.

На дебелата папка бе написано „Портър, Самюъл“.