Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (134)

134.
Бишъп

Ден двеста и трети, 09:58 ч.

— Обръснал си си главата?

Клозовски прекара ръка по гладкия си череп. Дългата му коса беше изчезнала.

— Така изглеждам като оня пич от „В обувките на Сатаната“. Все още работя по въпроса с козята брадичка.

— Никой вече не те търси. Не и след онази експлозия.

Клоз се смути.

— Може и да съм се попрестарал с пластичния експлозив. Все още не са открили тялото ми в онази бъркотия. Минах през всичките тези трудности — да разменя ДНК и отпечатъците в базите данни… и накрая какво — даже не могат да изровят един пръст, за да търсят съвпадения.

— Ще намерят все нещо. Дай им време.

— Съмнява ме.

Винсънт се приближи и стисна раменете на Клозовски:

— Аз пък съм много доволен, че съм мъртъв. Студентски заем — няма. Дълг по кредитната карта — няма. Бивши гаджета — няма.

Майката се приближи. Бащата вървеше след нея. Тя огледа голата глава на Клозовски:

— Сигурен ли си в това?

Клоз кимна.

— Прерових всички бази данни и смених абсолютно всяко късче информация за всички ни — чак до старите ни снимки от шофьорските книжки. Телата, които им оставихме, съвпадат с живота ни досега. Светът е напълно убеден, че сме мъртви. Всички, освен Ансън, когото обаче вече не могат с пръст да го пипнат, след като го съдиха веднъж.

— Сега, когато всички, свързани с „Бекпейдж“, са или мъртви, или са се покрили, тези няколко бивши техни служители, чиито самоличности ти така любезно размени с нашите, няма да липсват на никого — каза бащата. — Полицията и ФБР са затънали толкова яко, че ще направят всичко това да бъде забравено колкото може по-скоро. Никой няма да рови повече.

Клозовски взе от мустанга няколко пакета, всеки с етикетче с различно име. Остави два върху тавана на колата и подаде другите на хората около себе си.

— Това са новите ви документи и кредитни карти. Банковите сметки и кредитната ви история са чисти. Уредил съм всеки от нас да е клиент на няколко банки. Паричните средства са благодарение на авоарите на „Бекпейдж“. Обрах ги до шушка. — Той погледна към майката: — Като ги прибавим към парите, които ти и Лиса Картър взехте от Талбът навремето, имаме почти по милион долара всеки.

Изглеждаше невъзможно, но усмивката на Винсънт стана още по-широка.

Бащата измъкна малко шишенце „Джеймисън“ от задния си джоб.

— Искам да вдигна наздравица.

— Аз не пия — каза Бишъп.

— Днес пиеш, сине.

Бащата разви капачката и вдигна бутилчицата. Устните му се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сина си.

— Ти изчисти боклука, шампионе. Око за око. — Погледът му обходи лицата на Клозовски, Винсънт и майката. — Всички вие. Изключително съм горд.

Той надигна шишето към устните си, отпи дълга глътка, след което го подаде на Бишъп.

Бишъп се взря в уискито, което блестеше по гърлото на бутилката. Подаде я обратно на бащата:

— Подръж я за момент.

Бръкна в джоба си, извади лист хартия и го разгъна. Вдигна рисунката така, че и останалите да я виждат. От листа ги гледаше момиче на около четиринайсет, облечено в червен пуловер, с палава лека усмивка и блясък в очите.

— Оригинал от Пол Ъпчърч. Мейбъл Маркел.

— Знаеш, че това е Теган, нали? — подметна Винсънт, наблюдавайки с усмивка рисунката. — Винаги си е падал по нея.

Бишъп кимна. Извади от джоба си запалка и подпали ъгълчето на листа. Държа рисунката колкото можа. Останалите наблюдаваха мълчаливо как огънят пълзи по хартията, превръщайки цветния образ в черна пепел, мигновено понасяна от вятъра. Бишъп хвърли последното късче на земята и го остави да догори. Мина почти минута, преди да заговори отново. Взе бутилката от бащата и я задържа до гърдите си.

— За онези, които изгубихме по пътя. Пол Ъпчърч и Лиса Картър. Паметта им ще е жива във всички нас.

Отпи и предаде шишенцето на останалите. За миг си помисли, че майката ще заплаче при спомена за госпожа Картър. Но тя никога не плачеше. Вместо това му се усмихна:

— Какво мислиш да правиш оттук нататък, Ансън? Сега, когато всичко е зад гърба ни?

— Мисля, че ще напиша книга. Винаги ми е било забавно как хората вярват, когато плеснеш шарена корица върху някакъв текст и го наречеш „литература“.

Жълт фолксваген „костенурка“ се появи зад тях и паркира до мустанга на Винсънт.

Бишъп хвърли поглед към колата и се усмихна:

— Това са момичетата.