Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (9) (Книга за всички и никого)

За дървото на планината

Окото на Заратустра съзря, че един юноша страни от него. И когато една вечер той вървеше сам през планините, които окръжаваха града, именуван „Пъстрата крава“, ето че намери пътем този юноша, както седеше облегнат на едно дърво и гледаше с морен поглед в долината. Заратустра хвана дървото, при което седеше юношата, и рече тъй:

— И да бих искал да разклатя това дърво с ръцете си, не бих могъл стори това. Но вятърът, който ние не виждаме, той го мъчи и превива накъдето ще. Най-зле биваме ние превивани и мъчени от невидими ръце.

Тогава юношата се изправи изненадан и каза:

— Аз чувам Заратустра и тъкмо-що мислех за него.

Заратустра отвърна:

— Защо те плаши това? — И с човека е тъй като с дървото. Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината — в злото.

— Да, в злото! — извика юношата. — Как е възможно ти да откриеш моята душа?

Заратустра се усмихна и рече:

— Не малко души има, които човек не ще открие никога, освен ако не ги изнамери по-напред.

— Да, в злото! — извика юношата още веднъж.

„Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам на висината, и никой не ми вярва вече — как става това тъй? Аз се преобразявам твърде бързо: моето Днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, — никое стъпало не ми прощава това. Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини? Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини? Как се срамувам аз от моето възлизане и препъване! Как се присмивам на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен на висината!“

Тук юношата млъкна. А Заратустра разглеждаше дървото, при което те стояха, и рече тъй:

— Това дърво стои самотно тук на планината; то израсте високо над хора и животни. И ако би поискало да проговори, не ще се намери кой да го разбере: тъй високо е израсло то. И ето, чака и чака то сега — за какво ли чака то? То живее твърде близо до престола на облаците: да не би да чака първата мълния?

Когато Заратустра каза това, юношата извика разпалено:

„Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши!“

Тъй рече юношата и заплака горчиво. А Заратустра обви ръка около му и го отведе със себе си.

И като вървяха донейде така един до друг, почна Заратустра тъй да говори:

— Сърцето ми се къса. Твоят поглед ми говори по-добре от твоите думи, за опасността ти.

Ти още не си свободен, ти дириш още свобода. Изнури те твоето дирене и преумори.

На свободна висина искаш да се възмогнеш ти, за звезди жаднее твоята душа. Но и твоите лоши побуждения жаднеят за свобода.

Твоите диви псета се рват на свобода; те лаят от радост в своята изба, когато твоят дух се старае да разтвори всички тъмници.

За мене ти си още затворник, който мечтае за свобода: ах, разумна става душата на такива затворници, но и лукава, и лоша.

И свободният духом, и той още трябва да се пречисти. Много тъмници и плесен остали са още в него: чисто трябва да стане и окото му.

Да, аз зная твоята опасност. Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй своята обич и надежда!

Благороден се чувстваш ти още, благороден те чувстват още и другите, които се гневят на теб и те изглеждат накриво.

Знай, че на пътя на всички все се изпречва един по-благороден.

И на добрите на пътя се изпречва един по-благороден: и дори когато го наричат добър, те искат с това да го отмахнат настрана.

Ново иска благородният да създаде и една нова добродетел. Старо иска добрият и старото да остане спазено.

Но опасността за благородния не е, че той ще стане добър, а безочлив, подигравач и разрушител.

Ах, аз познавах благородни, които изгубиха своята най-висша надежда.

И оттогава почнаха да хулят всички високи надежди.

И тъй заживяха те нагло в късовременни удоволствия, и отвъд деня едва ли вече хвърляха някакви цели.

„Духът е също сладострастие“ — тъй казваха те. Тогава се преломиха крилата на духа им, и ето, пъпли той и мърси, като гризе.

Някога те мислеха да станат херои: сластолюбци са сега. Чемер и ужас е за тях хероят.

Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй хероя, който е в твоята душа! Свята пази най-висшата си надежда!

Тъй рече Заратустра.