Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (36) (Книга за всички и никого)

За възвишените

Тиха е глъбината на моето море: кой би могъл да отгатне, че тя крие шеговити чудовища! Непоколебима е моята глъбина: но тя блести от плуващи гатанки и смехове.

Един възвишен видях днес, един тържествен, един разкаяник на духа: о, как се смя душата ми на неговата грозота!

С изпъчени гърди и подобен на ония, които поемат дъх: тъй стоеше той, възвишеният, и мълчалив!

Окачен с грозни истини, плячка от лова му, и навлечен с оръфани дрехи; много и тръне висяха по него — но не видях още никаква роза.

Не изучи още той смеха и хубостта. Мрачен се върна тоя ловец от гората на познанието.

От борбата с диви зверове се върна той дома: но от неговата важност изглежда все още дивото животно непревъзмогнато!

Той все още стои като тигър, който иска да скокне; но аз не обичам тия напрегнати души, не ми са по вкуса всички тия отстранени.

А вие ми казвате, приятели, че за вкус и вкусване разпра няма? Но целият живот е разпра за вкус и вкусване!

Вкус: то е същевременно тегло и везна, и теглител: и тежко на всичко живо, което би поискало да живее без разпра за тегло и везни, и теглител!

Когато му омръзне неговата възвишеност на тоя възвишен: тогава само ще почне хубостта му — и тогава само ще иска да го вкуся и намеря вкусен.

И само когато се отвърне сам от себе си, ще скокне той през своята собствена сянка — и, наистина, вътре в своето слънце. Предълго стоя той на сянка, бузите на разкаяника на духа побледняха; почти изнемощя от глад при своите очаквания. Презрение се вижда още в неговия поглед; и на устата му се таи отвращение. Макар да почива сега, но неговото спокойствие не се е още настанило на слънце.

Той би трябвало да прави като бик; и неговото щастие би трябвало да мирише на земя, а не на презрение към земята.

Като бял бик бих желал аз да го видя как той пръхти, реве и върви пред плуга, и ревът му би трябвало при това да възхваля всичко земно!

Мрачно е още лицето му; сянката на ръката играе върху него. Засенен е още смисълът на окото му.

Самото негово дело е още сянка върху му: ръката затъмява тогова, който действа. Не надделя той още своето дело.

Тила на бика обичам аз у него: но искам да видя още и окото на ангела.

Също и от свойта херойска воля ще трябва той да се отучи: аз бих желал да бъдеше той възнесен, а не само възвишен — етерът сам би трябвало да го възнесе, безволника!

Той надви чудовища, той разреши гатанки, но трябвало би да разреши своите чудовища и гатанки, в небесни чада би трябвало той да ги превърне.

Още неговото познание не е научило да се усмихва и да бъде без завист; още неговата бушуваща страст не утихва в хубостта.

Истина, не в насита трябва желанието му да млъкне и потъне, а в хубостта! Без хубост не може великодушието на възвишено настроение.

Сложил ръка над глава: тъй би трябвало хероят да почива, а и тъй би трябвало да превъзмогне своята почивка.

А тъкмо за хероя хубавото е най-мъчно от всички неща. Всяка силна воля не отвоюва хубавото.

Малко повече, малко по-малко: тъкмо в това е многото, това е най-вечето.

Да стоиш с отпуснати мускули и с отпрегната воля: това е най-мъчно за всинца ви, вий, възвишени!

Когато властта стане милостива и снизхожда до видимото: хубост наричам аз такова снизхождане.

И от никого не искам аз хубост колкото от теб, ти, могъщи: твоята добрина да бъде последно твое самонадделяване.

За всяко зло те смятат способен: затова искам добро от теб.

Истина, често съм се смял на слабите, които се мислят добри, защото лапите им са немощни.

Прави и ти като стълпа на добродетелта: все по-хубав и по-нежен става той, а отвътре — по-твърд и по-издръжлив, колкото по-нагоре се издига.

Да, ти, възвишени, някога ти ще станеш още по-хубав и ще държиш огледалото пред своята собствена хубост.

Тогава твоята душа ще потрепери от божествени пожелания; и поклонение ще има в твоето тщеславие!

Това именно е тайната на душата: само когато я напусне хероят, приближава се към нея в блян — свръх-хероят.

Тъй рече Заратустра.