Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (30) (Книга за всички и никого)

За тарантулите

Виж, това е ямата на тарантула! Искаш ли нея самата да видиш?

Тук виси мрежата й: докосни се до нея — тя ще потрепне.

Ето че иде сама тя: добре дошла, тарантула! Чернее се на гърба ти твоят триъгълник-личба; а аз зная и какво е на твоята душа.

Мъст лежи на твоята душа: дето ухаеш, там израстват черни струпеи; с отмъщение извръща твоята отрова душата.

Тъй ви говоря аз със символ, вам, които карате душите да се въртят, вий, проповедници на равенството! Тарантули сте вие и скрити мъстители!

Но аз ще извадя на свят вашите скривалища: затова ви се смея в лицето с моя смях на висотата.

Затова дърпам мрежата ви, дано вашата ярост ви подмами да излезете из своите пещери на лъжата, и дано отмъщението ви изскокне иззад вашата дума „справедливост“.

Че да бъде освободен човек от отмъщението: за мен това е мост към висшата надежда и една дъга след дълги бури.

Но иначе искат, то се знае, тарантулите: „Това именно значи за нас справедливост, когато светът се напълни с бурите от нашето отмъщение“ — тъй говорят те един на друг.

„Ние искаме да отмъстим на всички, които не са нам подобни и да ги поругаем“ — тъй дават обет сърцата на тарантулите.

„И «воля за равенство» — дори и това трябва занапред да бъде име за добродетелта; и против всичко, което има власт, искаме ние да вдигнем вик!“

Вие, проповедници на равенството, тиранското безумие на немощта вика тъй за „равенство“: вашите най-тайни тирански похоти се тулят в думи за добродетелта!

Огорчено високомерие, въздържана завист! Може би високомерието и завистта на бащите ви — от вас избухват те като пламък и безумие на отмъщението. Което бащата е премълчавал, това заговорва у сина; и често виждах аз сина като обнажена тайна на бащата.

Те приличат на въодушевени: но не сърцето е, което ги въодушевява — а отмъщението. И ако станат нежни и студени, то не е духът, а завистта, която ги прави нежни и студени.

Тяхната ревност ги води също по пътя на мислителите; и това е знак на тяхната ревност — винаги отиват те твърде далеч: че тяхната умора най-сетне трябва да легне да спи и върху сняг.

От всяка тяхна жалба звучи отмъщение, във всяка тяхна похвала има оскърбление; и тям се струва блаженство да бъдеш съдия.

Но тъй ви съветвам аз, приятели мои: не доверявайте се на всички ония, в които инстинктът за наказване е силен.

Това е народ — лоша пасмина и с лошо потекло; от лицата им изнича палачът и ловджийското псе.

Не доверявайте на всички ония, които говорят твърде много за своята справедливост! Истина, не е само мед, що липсва на душите им.

И ако те сами наричат себе си „добри и праведни“, то не забравяйте, че за да бъдат фарисеи не им липсва друго освен власт!

Приятели мои, аз не искам да бъда размесван и смесван.

Има такива, които проповядват моето учение за живота: а в същото време са те проповедници на равенството и тарантули.

Че те говорят в угода на живота, макар да стоят в своите свърталища, тия отровни паяци, отвърнати от живота: с това те искат да причинят болка.

На ония искат те да причинят болка, които сега имат властта: защото за тях проповедта за смърт е най на място.

Да беше иначе, тарантулите щяха да учат другояче: именно те бяха едно време, които най-добре клеветяха света и горяха еретиците.

С тия проповедници на равенството не искам да бъда аз смесван и размесван. Че тъй ми говори справедливостта: „Хората не са равни.“

А те и не трябва да бъдат! Какво би била моята обич към Свръхчовека, ако аз говорех иначе?

През хиляди мостове и пътеки трябва те да се стремят към бъдещето, и между тях трябва да бъде все повече и повече война и неравенство: тъй ме кара да говоря моята велика обич!

Изобретатели на образи и призраци трябва да станат те във враждите си, и със своите образи и призраци трябва те да водят един срещу друг висшата борба.

Добро и зло, и богат, и беден, и висш, и нищожен, и всички имена на ценностите: оръжия трябва да бъдат те и звънтящи знаци на това, че животът трябва винаги сам да се превъзмогва!

На висини иска да се въззида той със стълпове и стълби, сам животът: той иска да гледа далеч в далнини и там към блажените хубости — затова му трябва висина!

И защото му трябва висина, трябват му стълби и противоречие на стълбите и на ония, които се изкачват! Животът иска да се възземе и като се въззема, да се превъзмогне.

И вижте, приятели мои! Тук, дето е пещерата на тарантула, се издигат нагоре развалините на един стар храм — погледнете с просветлени очи там!

Истина, който някога е трупал тук нагоре в камък своите мисли, за тайната на живота той е знаел подобно най-мъдрия!

Че борба и неравенство има дори и в хубостта, и война за мощ, и надмощие: това ни учи той тук в най-ясен символ.

Както божествено тук се пречупват кади и сводове, едни други в борба: както със светлина и сенки те се стремят една против друга, божествено-стремителните.

Нека тъй уверено и хубаво бъдем ние врагове, приятели мои! Нека божествено се стремим един против друг?

Уви! Ето мен самия ухапа тарантулата, моят стар враг! Божествено уверена и хубава, ухапа ми тя пръста!

„Наказание трябва да има и справедливост — тъй мисли тя: не напусто трябва тя да пее тук песни за чест на враждата!“

Да, тя си отмъсти! И уви! Ето с отмъщение тя ще извърти още и моята душа!

Но за да не се въртя, приятели мои, вържете ме яко о тоя стълп!

По-добре да стана стълпник, отколкото вихрушка на отмъщението!

Истина, Заратустра не е ни променлив, ни вихрушен вятър; и ако е танчар, никога не танчар на тарантула!

Тъй рече Заратустра.