Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (53) (Книга за всички и никого)

За отстъпниците

1.

Ах, всичко вече увехна и побледня, което още недавна на тая поляна беше зелено и пъстро! И колко мед на надежда отнесох аз оттук в моята тръвна^[1].

Тия млади сърца всички са вече остарели — и не остарели дори! Само уморени са, опростачени, отпуснати — те наричат това „Ние станахме пак благочестиви“.

Още недавна ги гледах аз на ранина храбро да вървят: но техните нозе на познанието се умориха, и ето че хулят дори и своята сутрешна храброст!

Наистина, мнозина от тях вдигаха някога нозе като танчари, тям кимаше смехът на моята мъдрост — но те се сепнаха. И ето че ги видях прегърбени да пълзят към кръста.

Около светлина и свобода трепкаха те преди като комари и млади поети. Малко позастаряха, малко позастинаха: и ето ги вече намръщени и мъмриви, и прибрани при огнището.

Дали сърцето им не клюмна затова, че самотността ме погълна като някой кит? Дали ухото им не се вслуша дългокопнеещо — напусто в мен и в моя тръбен и глашатайски зов?

— Ах! Винаги малцина са те, чието сърце има трайна смелост и дързост; а на такива и духът остава търпелив. Останалите са малодушни. Останалите: те са винаги мнозинството, всекидневието, излишъкът, много-и-премногото — тия всички са малодушни!

Който е на мен подобен, нему ще препречат път и преживявания, подобно на моите: тъй че неговите първи спътници трябва да бъдат трупът и въжеиграчът.

Но вторите негови спътници — те ще се наричат негови верующи: един жив рой, много обич, много безумие, много голобрадо обожание.

Към тия верующи не трябва да привързва сърцето си онзи, който между човеците е подобен на мен; на тая пролет и пъстри полени не трябва да вярва онзи, който познава непостоянно малодушния човешки род!

Да можеха инак, щяха инак и да искат. Ония, които са ни таквиз, ни онаквиз, развалят устремните натури. Че листата увяхват — има ли защо да се тъжи!

Остави ги да падат и се отмитат, о, Заратустра, и не тъжи!

По-добре духни с шумливи ветрове на тях, духни на тия листа, о, Заратустра: че всички увехнали още по-бързо да се отметат от тебе!

2.

„Ние станахме пак благочестиви“ — така изповядват тия отстъпници; и мнозина от тях са малодушни все да изповядват това.

Тях гледам аз в окото — тям казвам аз в лицето и в червенината на техните бузи: вие сте такива, които пак се молите!

Но позор е да се молиш! Не за всички, но за теб и мен, и за оногова, който има в главата си съвест. За теб е позор да се молиш!

Ти знаеш добре: малодушният дявол в теб, който на драго сърце би кръстосал ръце и молитвено би ги сложил на скути — тоя малодушен дявол ти подсказва: „Има бог!“

Но затова принадлежиш ти към ония, които се боят от светлината, които светлината не оставя на мира; и ето, ти трябва всекидневно да възвираш глава по-дълбоко в мрак и смрад!

И наистина, ти избра добре часа: че тъкмо-що отлетяха пак нощните птици. Часът дойде за всички светобоязливи, вечерният тържествен час, когато не се тържествува.

Аз предусещам и подушвам — дойде техният час за лов и поход, макар не за вихрен лов, а за кротък и хром придебен, тихостъпен и тихомолен лов; за лов на душеболни хитреци: всички капани за сърца са сега пак натъкмени! И дето аз дигна някоя завеса, там изпръпва нощна пеперудка. Да не е вардила тя там наедно с друга нощна пеперудка? Защото вред подушвам аз малки потайни общини; и дето има килии, там има нови богомолци-братя и смрад от богомолци-братя.

Те седят дълги вечери наедно и говорят: „Нека пак станем като дечицата и кажем «Благий Боже!»“ — с уста и стомах, развалени от благочестивите шекерджии.

Или дълги вечери те гледат как дебне някой хитър кръстоносец паяк, който проповядва на самите паяци благоразумие и учи тъй „Под кръстове добре се плетат мрежи!“

Или по цели дни седят те с въдица край блатата и поради това се мислят за дълбоки; но който лови риба там, дето няма риба, него аз дори и плитък не наричам!

Или те се учат богочестиво радостни да свирят на арфа при някой песнопоец-поет, комуто със свирнята си на арфа се ще да се промъкне в сърцето на млади женици — че старите женици са му омръзнали със своите похвали.

Или те се учат на трепет у някой велеучен полулуд, който чака в тъмни стаи, да го споходят духовете — а духът му съвсем изфирясва!

Или те подслушват някой стар скитник мегдански свирач, който от тъмните ветрове е учил скръбта на звуковете; та сега той свири по вятъра и със скръбни звуци проповядва скръб.

А някои от тях са станали дори нощни пазачи: те разбират сега да свирят с рогове и да бродят нощем, и да будят старите неща, които вече отдавна са заспали.

Пет думи за стари неща чух аз вчера през нощта до градинския зид — те идеха от такива стари опечалени сухи нощни пазачи.

„Дори и като баща не се грижи той достатъчно за своите чеда: човеците бащи постъпват по-добре!“

„Той е твърде стар! Той не се грижи вече съвсем за своите чеда“ — тъй отвърна другият нощен пазач.

„Та има ли той чеда? Никой не може го доказа, когато сам той не го доказва! Отдавна вече искам аз най-сетне той туй да докаже основно.“

„Да го докаже? Като че ли Той някога нещо е доказвал! Да доказва нему е тъй лесно; той набляга особено на това да му вярваш.“

„Да! Да! Вярата го прави блажен, вярата в него. Това е по нрава на стари хора! Такава е и нашата!“

Тъй говореха помежду си двамата стари нощни пазачи и светобоязливци и тютюкаха при това опечалени със своите рогове: то беше вчера през нощта до градинския зид.

А мен ми се превиваше сърцето от смях и искаше да се пръсне и не знаеше къде да се дене, и падна в булото.

Наистина, от това ще ми бъде някога смъртта — ще се задуша от смях, когато видя пияно магаре и нощен пазач чуя да се съмнява тъй в Господа.

Не е ли отдавна минало време и за всякакви такива съмнения? Кой смее още да събужда такива стари заспали светобоязливи неща!

Със старите богове се свърши отдавна вече — и наистина, хубав весел край беше техният!

Тяхното „здрачаване“ не се продължи до смъртта — лъжат се в това! По-право: те сами себе си умъртвиха някога — със смях!

То се случи, когато сам един от боговете каза най-безбожната реч — речта: „Един е Бог! И да нямат друг Бог освен мене!“ — един стар четинестобрад бог, един завистливец, се забрави дотам.

И всичките богове се изсмяха тогава и се заклатиха на своите столове, викащи: „Не е ли тъкмо това божественост, че има богове и няма никакъв бог?“

Който има уши, да слуша.

Тъй говореше Заратустра в града, който обичаше и който се наричаше „Пъстрата крава“. Оттук именно той имаше да върви още два дни, за да стигне пак в своята пещера при животните си; а душата му непрекъснато се радваше поради близостта на своето завръщане дома.