Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (25) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

На блажените острови

Смокините падат от дървесата, те са хубави и сладки; и като падат, бели се червената им кора. Северен вятър съм аз за зрели смокини.

Тъй, подобно смокини, падат вам тия учения, приятели мои: вкусете техния сок и сладката им средина! Есен е около и чисто небе, и следпладне.

Вижте какво е обилие около нас! И хубаво е из това обилие да се гледат далечните моря.

Някога казваха бог, когато гледаха далечни моря; но сега аз ви учих да казвате: Свръхчовек.

Бог е едно предположение: но аз искам щото вашето предполагане да не отива по-далеч от вашата творческа воля.

Можете ли създаде един бог? Мълчете тогава и за каквито и да било богове! А Свръхчовека вие бихте могли да създадете.

Не може би вие самите, братя мои! Но вие бихте могли да се пресъздадете в бащи и деди на Свръхчовека: и това да бъде най-доброто ви създание!

Бог е едно предположение: но аз искам щото вашето предполагане да бъде ограничено в мислимостта.

Можете ли помисли един бог? Но нека за вас това означава воля за истината, че всичко ще бъде превърнато в нещо човешки мислимо, човешки видимо, човешки чувствано! Вашите собствени чувства трябва докрай да домислите!

И което вие наричахте свят, то трябва изпърво от вас да бъде създадено: ваш разум, ваш образ, ваша воля, ваша обич трябва то да стане!

И наистина, за ваше спасение, вий, които дирите познанието!

И как бихте понесли живота без тая надежда, вий, които дирите познанието? Вие не трябва да се сродявате ни с непонятното, ни с неразумното.

Но за да открия съвсем сърцето си пред вас, приятели мои: ако имаше богове, как бих изтърпял аз да не бъда бог! И тъй няма богове. Извлякох аз заключението; но сега то пък ме влече.

Бог е едно предположение: но кой би изпил всичката мъка на това предположение, без да умре? Трябва ли да се отнеме вярата на твореца и на орела полетът в орлови далнини?

Бог е една мисъл, която всичко право криви и всичко, което стои, извърта. Как? Времето да се премахне, и всичко преходно да е лъжа?

Това да мислиш е вихър и шемет на тленния прах човешки, и при това рвота на стомаха: истина, въртоглавост го наричам аз — да предполагаш това.

Зло го наричам аз и враждебно за човека: всичко това учение за един и съвършен, и неподвижен, и сит, и непреходен.

Всичко непреходно — то е само символ! И поетите лъжат твърде много.

Но най-добрите символи трябва да говорят за време и сбъдване: хвала трябва да бъдат те и оправдание на всяка преходност!

Да твориш — това е великото освобождение от мъка и облекчение на живота. Но да стане творец, и за това е необходимо мъка и много превращения.

Да, много горчиви умирания трябва да има във вашия живот, вий, творци!

Тъй ще бъдете вие защитници и оправдатели на всяка преходност.

За да е творецът сам дете, родено изново, той трябва да пожелае и родилка да бъде, и болката на родилката.

Наистина, минах аз по пътя си чрез стотина души и чрез стотина люлки и родилни болки. Неведнъж сбогом вземах вече, знам сърцераздирателните последни часове.

Но тъй иска моята творческа воля, моята съдба. Или, по-искрено да ви го кажа: тъкмо такава съдба иска моята воля.

Всичко чувстващо страда в мен и е в тъмница: но моята воля ми идва винаги като освободител и носител на радост.

Желанието освобождава: това е истинското учение за воля и свобода — а на тях ви учи Заратустра.

Да не желаеш повече и да не цениш повече, и да не твориш повече! Ах, дано тая велика умора бъде винаги далеч от мен!

Също и в познанието чувствам аз само радостта на моята воля за зачеване и сбъдване; и ако има невинност в моето познание, то е, защото в него има воля за зачатие.

Далеч от бог и богове ме отвлече тази воля; какво би имало за създаване, ако имаше вече богове!

Но винаги все към човека ме тласка моята страстна воля на творец; тъй нещо тласка младта към камъка.

Ах, вий, хора, в камъка спи образ, образът на моите образи!

Ах, трябваше ли да спи той в най-твърдия, най-грозния камък!

И ето буйства моят млат жестоко против своята тъмница. От камъка летят отломки: що ме е грижа за това?

Да го завърша искам аз: че една сянка дойде при мен — най-тихото и най-лекото на всички неща дойде веднъж при мен!

Хубостта на Свръхчовека дойде при мен като сянка. Ах, братя мои! Що ме е грижа вече за боговете!

 

 

Тъй рече Заратустра.