Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (37) (Книга за всички и никого)

За страната на образоваността

Твърде далеч залетях в бъдещето: ужас ме нападна. И когато се озърнах около си, виж! Времето бе едничък мой съвременник.

Тогава полетях назад към дома — и все по-бързо: така дойдох при вас, и вий, днешни хора, и в страната на образоваността.

За пръв път донесох поглед и за вас, и добро желание: истина, с копнеж в сърцето дойдох аз.

Но що ме сполетя? Колкото и да ме беше страх — трябваше да се смея! Никога погледът ми не бе виждал нещо тъй пъстро-нашарено!

Аз смях се и смях, и когато нозете ми още трепереха и сърцето при това: „Та тук е родината на всички гърнета за бои!“ — казах аз.

Нацапани са петдесет дамги по образа и членовете: тъй седяхте вие за мое учудване, вий, днешни хора!

И с петдесет огледала около вас, които ласкаеха пъстротата на боите ви и подражаваха на вас!

Истина, вие не бихте могли да носите по-добра маска от вашето собствено лице, вий, днешни хора! Кой би могъл да ви познае?

Цели надраскани със знаците на миналото, а и тия знаци минати отгоре с нови знаци: тъй се скрихте вие добре от всички знакотълкуватели!

А и да би бил човек изследовател на бъбреци: кой вярва още, че вие имате бъбреци! Вие сякаш сте стъкмени от бои и от слепени хартишки.

Всички времена и народи изглеждат едно през друго под вашите була; всички нрави и вери говорят една през друга из вашите жестове.

Който би смъкнал из вас була и труфила, и бои, и жестове: останало би му тъкмо това, с което да плаши птиците.

Истина, сам аз съм подплашена птица, която ви видя веднъж наги и без боя; и аз побягнах, когато тоя скелет ми направи знак за любов.

По бих предпочел да бъда аз ратай на долния свят и при сенките на някогашното! Все пак по-тлъсти и по-угоени от вас са дори жителите на долния свят!

Това, да, това е огорчението на моите недра, че не мога да ви търпя ни наги, ни облечени, вий, днешни хора!

Всичко неприветно в бъдещето, и що някога е плашило залутани птици е наистина по-приветно и по за доверие от вашата „действителност“.

Че тъй говорите вие: „Действителни сме ние напълно, и без вяра и суеверие“: тъй се гордеете вие — ах, дори и безгръди да сте!

Да, как бихте могли да вярвате, вий, пъстро-нашарени! — които сте изображения на всичко, което е вярвано някога!

Блуждаещи опровержения сте вие на самата вяра, и хърбели на всяка мисъл. Недостойни за вяра: тъй ви наричам аз, вий, действителни!

Всички времена брътвят едно против друго във вашите духове; а бляновете и брътвежите на всички времена бяха по-действителни, отколкото е вашето бодърстване!

Безплодни сте вие: затова ви липсва вяра. А който трябва да твори, винаги е имал и свои вещи блянове и звездни знамения — и е вярвал на вярвания!

Полуотворени порти сте вие, на които чакат гробари. И ето вашата действителност: „Всичко е достойно да загине.“

Ах, как сте се изправили пред мен, вий, безплодни, как постали в ребрата! И мнозина от вас сами са дошли до съзнание на това.

И те казваха: „Дали като спях, някой бог скришно не ми е отнел нещо? Разбира се, достатъчно, за да си направи женица от него!

Чудна е мършавостта на нашите ребра!“ — тъй казваха мнозина днешни хора.

Да, за смях сте вий, днешни! И особено когато се вие сами на себе чудите!

И тежко ми, ако не бих могъл да се смея на вашето учудване, а би трябвало да пия всичко отвратително от вашите чаши.

А тъй по-леко ще ви понеса, като имам тежко да нося; малко искам да знам, че бръмбари и хвъркати червейчета са накацали при това върху товара ми!

Истина, от това той не ще стане по-тежък! И не от вас, днешни хора, ще ме налегне великата умора.

Ах, къде да се въззема още с моя копнеж! От всички планински висини гледам аз за бащин и майчин край.

Но родина не найдох нийде: в никой град не се спрях и на тръгване съм при всяка порта.

Чужди ми са и за присмех днешните, към които недавна ме влечеше сърце; и прокуден съм от бащин и майчин край.

Тъй че само теб обичам аз, земя на моите деца, неоткрита още, в най-далечното море: към нея насочвам аз кораба си да дири и дири.

С децата си искам да изкупя аз, че съм дете на моите бащи: и във всяко бъдеще — това настояще!

Тъй рече Заратустра.