Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (50) (Книга за всички и никого)

За добродетелта, която вдребнява

1.

Когато Заратустра излезе пак на брега, не се упъти той за планината и своята пещера, а мина много пътища, като разпитваше за това и онова, тъй че сам за себе си рече на смях: „Ето една река, която след много криволичене се връща пак към своя извор!“ Че той искаше да изпита какво е станал през това време човекът: дали той е пораснал, или се е смалил. Изведнъж видя той цял ред нови къщи, и почуди се, и каза:

— Що ли значат тия къщи? Наистина, велика душа не ги е зидала тях като символ на себе си!

Да не ги е извадило някое глупаво дете от кутията си за играчки? Дано някое друго дете пак ги прибере в своята кутия!

А тия стаи и прустове: могат ли мъже да излизат и влизат в тях? Те ми се виждат направени за свилени кукли; или за лакоми котки, които позволяват и от тях да се похапва.

И Заратустра се спря и замисли. Най-сетне рече той печално:

— Всичко се е вдребнило!

Навред виждам низки порти: който е като мен, все пак може да мине през тях, но — трябва да се приведе!

О, кога ще се върна пак в своя роден край, дето не трябва вече да се привеждам — не трябва вече да се привеждам пред малките!

И Заратустра въздъхна, и погледна в далнината.

Същия ден говори той своята реч за добродетелта, която вдребнява.

2.

Аз вървя между тоя народ и държа очите си отворени: те не ми прощават, че аз не завиждам на техните добродетели.

Те посягат да ме хапят, защото им казвам: за дребни хора са нужни дребни добродетели и защото близко ме засяга, че са нужни дребни хора! Аз все още приличам тук на петел в чужд двор, когото и кокошките кълват, но за това не се сърдя на тия кокошки.

Вежлив съм към тях както към всяка малка досада; да се ежиш срещу нищожното, струва ми се е мъдрост на таралеж.

Те всички говорят за мен, когато вечер седят около огъня — те говорят за мен, но никой не мисли за мене!

Тази е новата тишина, която познах: шумът им около мен разстила плащ над мислите ми.

Те вдигат врява между си: „Какво значи тоя тъмен облак? Дано не ни довлече някоя чума!“

И неотдавна една жена сдърпа детето си, което искаше да дойде при мен: „Приберете децата! — викаше тя. — Такива очи урочасват на децата душите!“ Те кашлят, когато говоря: мислят, че кашлицата е възражение срещу силния вятър — те не предчувстват нищо от вихъра на моето щастие! „Нямаме още време за Заратустра“ — тъй възразяват те; но що значи онова време, което „няма време“ за Заратустра?

И когато дори ме възхвалят: нима бих могъл да се отпусна на тяхното възхваление? Трънлив колан е за мен тяхната похвала: все още ме сърби и след като го снема.

А и това научих аз между тях: възхвалителят се представя, като че възвръща, а всъщност той иска да бъде още повече възнаграден!

Питайте крака ми дали му харесва вашият начин на похвала и примамване! Наистина, по такъв такт и тик-так не му е по воля да танцува, ни да стои спокойно.

За малка добродетел биха желали те да ме привлекат и възхвалят: да придумат биха желали те моя крак за тик-така на дребното щастие.

Аз вървя сред тоя народ и държа отворени очите си: те са станали по-дребни и ще стават все по-дребни: а това го прави тяхното учение за щастие и добродетел.

А те и в добродетелта са скромни — защото искат удобство. Но с удобство се примирява само скромна добродетел.

Наистина, те и по свой начин се учат да вървят и да крачат напред: това наричам аз тяхно подкуцване. С това те пречат всекиму, който бърза.

И не един от тях върви напред и при това се озърта назад, с вцепенен врат: него бих хласнал аз охотно.

Нозе и очи не трябва ни да лъжат, ни един друг да се изобличават. Но малките хора много лъготят.

Някои от тях имат воля, но повечето са за воля на други. Някои от тях са истински, но повечето са лоши актьори.

Има безсъзнателни актьори между тях и актьори против воля — истинските всякога са рядко, особено истинските актьори.

Мъже тук има малко: затова жените им се вмъжават. Че само който е мъж, както трябва, ще освободи жената — в жената.

И това лицемерие намерих аз най-лошо между тях: че и тия, що заповядват, лицемерят с добродетелите на ония, що им служат.

„Аз служа, ти служиш, ние служим“ — тъй се моли тук лицемерието на властващите — и тежко, ако първият господар е само пръв слуга!

Ах, и в тяхното лицемерие залетя любопитството на моя поглед; и добре разбрах тяхното мухощастие и тяхното бръмчене около огрените от слънце прозорци.

Толкова добрина, толкова слабост виждам аз. Толкова справедливост и състрадание, толкова слабост.

Кръгли, справедливи и благи са те един към друг, като песъчинки кръгли, безупречни и благи към песъчинките.

Скромно да прегърнеш едно малко щастие — това наричат те „покорност към провидението!“ А при това скромно се озъртат отде ще им падне някое ново малко щастие.

Всъщност те наивно искат най-вече едно нещо: да не им причини никой болка. И с готовност са всякому на услуга и правят му добро. Но това е малодушие: макар и да го наричат „добродетел“.

И ако някога грубо говорят тия малки хорица: аз чувам в това само тяхната пресипналост — защото всяко лъхане на вятъра ги прави да пресипнат.

Хитри са те, техните добродетели имат хитри пръсти. Но на тях липсват пестници: пръстите им не умеят да се скътат зад пестниците.

Добродетел за тях е това, що прави скромен и кротък: с това превръщат те вълка в псе, а самия човек — в най-добро домашно животно на човека.

„Ние настанихме стола си насред — това ми говори тяхната усмихнатост, — еднакво далеч от умиращи борци, както и от доволни свине.“ Но това е посредственост: та макар и да се нарича умереност.

3.

Аз вървя сред тоя народ и немалко думи се ронят от мен: но те не знаят нито да вземат, нито да спазят.

Те се чудят, че аз не съм дошъл да изобличавам похоти и пороци; и наистина, аз не дойдох да предпазвам от джебчии!

Те се чудят, че аз не се заемам да изтънчавам и изострям тяхната мъдрина: като че ли те вече нямат и без това доста мъдрители, чийто глас дращи като калеми по плоча!

И когато аз викам:

— Прокълнете всички малодушни дяволи във вас, които са винаги готови да скимтят и сгърнат ръце, и струват метани: те се провикват: „Заратустра е безбожник.“

И това го викат особено техните учители на покорност: но именно тям обичам аз да кресна в ухото:

— Да! Аз съм Заратустра, безбожникът!

Тия учители на покорност! Навред, дето има дребно и болно, и гнусно, припъплят те като въшки; и само моето отвращение ме възпира да ги не чукна.

Добре! Това е моята проповед за техните уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който казва „Кой е по-безбожен от мен, за да се възрадвам на неговото упътване?“

Аз съм Заратустра, безбожникът: де ще намеря мене-подобен?

И всички ония са мене-подобни, които сами си дават своя воля и отърсват от себе си всяка покорност.

Аз съм Заратустра, безбожникът: всеки един случай аз варя в моето гърне! И чак когато уври съвсем, допада ми като моя гозба.

И наистина, не един случай дойде властно при мен: но още по-властно излизаше насреща му моята воля — и тозчас падаше той на колене с молба — с молба да намери подслон и сърце в мен, и с подмилкване казваше: „Виж, о, Заратустра, ето как идва приятел при приятеля!“

Но защо ли говоря, дето никой няма моите уши! И тъй ще извикам аз далеч по ветровете:

Вий ставате все по-дребнави, вий, дребни хора! Вие се роните, вий, удобници! И вий ще загинете — от многото ваши дребни добродетели, от многото ваши малки нехайства, от многото ваши малки покорности!

Премного щадения, премного отстъпчивост: такова е вашето земно царство! Но едно дърво, за да израсне, трябва яки корени да пусне около яки скали!

Също и каквото вий пренебрегвате, то тъче на тъканта на човешкото бъдеще; и вашето нищо е паяжина и паяк, който живее от кръвта на бъдещето.

И когато вие вземате, то е като крадене, вий, дребни добродетелници; но и у нехранимайковците дори говори честта: „Кради, дето не можеш да грабиш.“

„Дава се“ — това е едно учение на покорността. Но аз ви казвам, вам, удобници: взема се и все още повече ще се взема от вас!

Ах, да можехте да се отървете от всяко полужелание и да се решите на мързел като на дело!

Ах, да би разбрали моето слово: „Правете винаги, каквото желаете — но бъдете по-напред такива, които могат да желаят!“

„Обичайте винаги своите ближни като себе си — но бъдете по-напред такива, които сами себе си обичат —

— обичат с великата любов, с великото презрение обичат!“ Тъй говори Заратустра, безбожникът.

Но какво говоря аз, дето никой няма моите уши! Тука още с цял час е рано за мен.

Свой собствен предтеча съм аз между тоя народ, свой собствен зов на петел през тъмни улици.

Но вашият час иде! Иде и моят също! От час на час стават те по-дребни, по-бедни, по-безплодни — нещастен бурен! Нещастна земя!

И скоро ще станат те като суха трева и степ, и наистина! Омръзнали сами на себе си — и повече жаждущи за огън, отколкото за вода!

О, благословен час на мълнията! О, тайна пред пладне! Ще ги превърна аз някога на блуждаещ огън и предвестник с огнени езици:

— някога те да предвестят с огнени езици: Иде, близко е великата пладня!

 

 

Тъй рече Заратустра.