Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (77) (Книга за всички и никого)

Между дъщерите на пустинята

1.

„Недей бяга! — каза тук скитникът, който се наричаше сянката на Заратустра. — Остани при нас — инак старата тежка скръб пак ще ни нападне.

Оня стар магьосник вече ни дари всичко свое най-лошо и ето, добрият благочестив папа има сълзи на очи и той пак отплува по морето на своята тъга.

Тия царе пак могат още да се преструват пред нас: това те се научиха днес най-добре от всички ни! Но да нямаха свидетели, обзалагам се, че също и у тях би почнала пак лошата игра —

— лошата игра на отминаващи облаци, на влажна скръб, на нависнало небе, на откраднати слънца, на виещи есенни ветрове!

— лошата игра на нашето време и викане за помощ: остани при нас, о, Заратустра. Тук има много скрита неволя, която иска да говори, много здрач, много облаци, много задушлив въздух!

Ти ни нахрани със здрава мъжка храна и силни мъдрословия: не допускай да ни нападнат след трапезата пак изнежените женски духове!

Сам ти правиш въздуха около си здрав и ведър! Намирал ли съм аз някога такъв добър въздух на земята, както у тебе в твоята пещера?

Разни страни видях аз, моят нос се научи да разбира и оценява разен въздух. Но у тебе моите ноздри вкусиха най-голямата си радост!

Освен, освен — о, прости ми един стар спомен, прости ми една стара следтрапезна песен, която някога съчиних между дъщерите на пустинята, при които имаше такъв пресен ведър източен въздух; там бях аз най-далеч от облачната влажна тъжна стара Европа!

Тогава обичах аз тия възточни момичета и друго небесно царство, над което не висят ни облаци, ни мисли.

Вие не знаете как чинно седяха те, когато не танцуваха, дълбоки, но без мисли като малки тайни, като окичени загадки; като орехи след ядене — пъстри и чужди, наистина! Но без облаци: загадки, които лесно се отгатват; за угода на такива девойки съчиних аз тогава един следтрапезен псалом.“

Тъй рече скитникът и сянката; и преди някой да му отвърне, той беше вече хванал арфата на стария магьосник, кръстосал нозе, и гледаше около си спокойно и мъдро — а с ноздрите си пое мудно и въпросително въздух, като някой, който в нови страни опитва нов чужд въздух. След това почна той да пее, като да ревеше.

2.

Пустинята расте:

тежко на тоз, що в себе си таи пустини

Ха! Как тържествено!

Наистина тържествено!

Достойно начинание!

По африкански, да, тържествено!

За някой лъв достойно,

За някоя маймуна, крещяща за морал —

— за вас нищо,

Приятелки най-драги,

Пред чиито нозе

Честит да седна бях аз пръв европеец

Под тия палми тук. Села^[1].

 

Наистина чудесно!

Седя аз тук

В пустинята наблизо

И тъй далеч от нея,

И в нищо още неопустошен:

Погълнат

От тоз, най-малкия оазис —

— раззина той уста широко Най-хубави

Най-благовонните от вси уста.

И аз попаднах вътре,

Навътре и през тях — при вас.

Приятелки най-драги! Села.

 

Хвала, хвала на оня кит,

Той своя гост така запази! —

Разбрахте ли

Учената ми вий загадка?

Хвала на неговий корем,

Приятния корем — оазис

Не бе ли той кат тоз

В това се аз съмнявам —

Защото ида от Европа

Най-недоверчива от всички

Увехнали съпруги.

Бог да ги вразуми!

Амин!

 

Седя аз тук

В най-малкия оазис

Като фурма кафявозлатна, сладка,

Като нея аз желая

Устата сочни на девойка,

Но най-вече желая

Студени снежнобели зъбки:

За тях копней сърцето на всички горещи фурми. Села.

 

Кат тия южни плодове

Лежа аз тук

От малки бръмбари крилати

Мирисан и обиколен,

Тъй също от по-малки

По-глупави, по-грешни

Желания, догадки —

Обиколен от вас,

Вий, неми и наивни котенца — моми,

Дуду и Зулейка,

— осфинксен

, не в реч една Аз тъпча много чувства:

(Бог нека ми прости

Тоз езиковен грях!)

— седя аз тук, най-ведър въздух дишащ,

На рая въздуха тъй светъл,

Тъй лек, пронизан с златни нишки —

Тъй хубав въздух

Струящ се от луната —

Дали случайно,

Или от изблик?

Тъй както казват старите поети.

Но аз, съмнител, се съмнявам,

защото ида от Европа —

Най-недоверчива от всички

Увехнали съпруги.

Бог да ги вразуми!

Амин!

 

Най-хубавия въздух пиещ,

С издути ноздри като чаши,

Без бъдеще, без спомени,

седя аз тук,

Другарки най-драги;

И палмата аз гледам

Как тя като танчарка,

Огъва се, прегъва, в бедрата се люлей,

— погледнеш ли я, ти ней подражаваш.

И сякаш е танчарка

Тя дълго, дълго и опасно

Все на едно краче стоя?

— дали тя тъй забрави другото краче?

Напусто аз го дирих

Тъй скъпото близначе

— и другото краче —

Там в близостта свещена На нейните най-нежни

Развеяни в замая, трепнали одежди.

И, ако ли ми вярвате, другарки прекрасни,

Всецяло вярвате:

Тя го изгуби!

Изчезна то!

Навеки то!

Туй другото краче!

Как жал ми е за него!

Къде ли то забравено жалей?

Самотното краче?

И може би в боязън

От някой русокъдрав

Страхотен звяр-лъв?

Изгризано, изхрускано —

Ужасно, уви! Уви! Изхрускано! Села.

 

О, не плачете!

Изнежени сърца,

О, не плачете,

фурми сърца! Гръд млечна!

Сърца кесийки!

Ти не плачи,

Посърнала Дуду!

Бъди човек, Зулейка! Дързост! Дързост!

— А може би

Тук нещо силно,

Усилващо сърцето, е на място?

Пословица благоуханна?

Тържествен уговор?

 

Достойнство, нагоре!

На добродетелта достойнство —

И на Европа

Надувай ти, надувай

Меха на добродетелта!

Ха!

И пак ревни,

Морално ти ревни!

Тъй както лъв морален

Реве пред дъщерите на пустинята!

— Че тоя рев на добродетелта

По-силен е от всеки зной и жад, и глад

На европейската душа!

Стоя аз тук,

Като европеец,

Не мога инак, Боже помогни!

Амин!

Пустинята расте: тежко на тоз, що в себе си таи пустини!