Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (57) (Книга за всички и никого)

За вехти и нови скрижали

1.

Тук седя и чакам, стари строшени скрижали наоколо ми, а също и нови полунаписани скрижали. Кога ще дойде моят час?

Часът на моето низхождане, на моя заход — че още веднъж искам аз да ида при хората.

Това чакам аз сега: защото изпърво трябва да ми се явят поличби, че това е моят час — смеещият се лъв с рой гълъби.

Между това аз говоря сам на себе си като някой, който има време. Никой нищо ново не ми разказва: тогава аз сам на себе си ще се разкажа.

2.

Когато дойдох при хората, заварих ги да седят на едно старо предубеждение — на всички се струваше, че отдавна знаят що е добро и зло за човека.

Старо, изморено нещо им се струваше всяко говорене за добродетел; и който искаше леко да спи, той още преди да иде да спи, говореше за „добро“ и „зло“.

Тая сънливост смутих, когато учех: що е добро и зло, това никой още не знае — освен твореца!

А то е онзи, който създава цел за човека и на земята дава нейния смисъл и нейното бъдеще: той изпърво създава онова, що прави нещата да са добри и зли.

И аз ги накарах да прекатурят своите стари катедри и всичко, на което е седяло това старо предубеждение; аз ги накарах да се смеят на своите велики учители на добродетелта и светци, и поети, и спасители на света.

На своите мрачни мъдреци ги накарах аз да се смеят и на всеки, който като черно плашило седеше да варди на дървото на живота.

На широката улица сред гробищата им седнах аз сам при мърши и ястреби — и се смях на всичко минало и гнилото му измършавяло величие.

Истина, като проповедниците на покаяние и глумците извиках аз гняв и проклятие над всичко тяхно велико и дребнаво — че и най-доброто им е тъй нищожно! Че и най-лошото им е тъй нищожно! Тъй се смеех аз.

От мен викаше тъй и се смееше моят мъдър копнеж, роден в планините, дива мъдрост наистина! — моят велик биещ криле копнеж.

И често той ме отнасяше далеч на висини отвъд света и сред смеха: тогава летях аз трепетен, една стрела, през опиянения от слънцето възторг:

— отвъд в далечни бъднини, които никой сън още не е виждал, в по-знойни югове, отколкото художници някога са сънували: там, дето боговете, танцуващи, се срамуват от всяка одежда:

— че аз именно говоря чрез символи и като поетите хромя и ломотя: и наистина, свян ми е, че все още трябва да бъда поет! —

Дето всяко създаване ми се струваше божествен танец и божествено веселие, и света пуснат и оставен на свобода, и бягащ назад към себе си:

— като вечно бягство на много богове от себе си и дирене отново на себе си; като блажено себепротиворечие, вслушване в себе си, възвръщане към себе си на много богове:

Дето всяко време ми се струваше блажен присмех над мигновенията, дето необходимостта сама беше свобода, която блажено играеше с жилото на свободата.

Дето аз пак намерих своя стар дявол и правраг, духа на тежестта, и всичко, що създаде той: насилие, закон, нужда и следствие, и цел, и воля, и добро, и зло.

Че не трябва ли да има неща, над които да се танцува и оттанцува? Не трябва ли заради леките и най-леките — да има къртове и тежки джуджета?

3.

Там беше също, дето аз подех от пътя думата „свръхчовек“ и че човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, —

— че човекът е мост, а не цел: считащ себе си блажен заради своята пладня и вечер, като път към нови зори —

— думата на Заратустра за великата пладня и всичко друго, което аз обвесих над човеците като пурпурна втора вечерна заря.

Истина, аз им дадох да видят нови звезди наедно с нови нощи; и над облаци и ден, и нощ разперих аз още смеха като пъстра шатра. Аз ги учех всичките мои мисли и стремежи: в едно да претворят и заедно да носят всичко, що е у човека отломка и загадка, и жесток случай, —

— като поет гадател и спасител от случая ги учех аз да творят бъдещето и всичко, що беше, е — да спасят чрез творчество.

Миналото у човека да спасят и да претворят всичко „беше“, докато волята каже: „Но тъй аз го исках! Тъй ще го искам“ —

— това нарекох аз тяхно спасение, това само ги учех аз да наричат спасение. —

Сега и аз чакам своето спасение — за последен път да ида при тях. Че още един път искам аз да ида при хората: сред тях искам аз да загина, умиращ искам аз да им дам своя най-обилен дар! Това научих аз от слънцето, когато залязваше то, обилното: злато разсипваше то там в морето от неизчерпаемото си съкровище:

— тъй че дори и най сиромахът рибар гребе със златни весла! Това именно видях аз веднъж и като гледах, не се насищах на сълзи.

Като слънцето иска и Заратустра да залезе: и ето, седи той тук и чака, вехти строшени скрижали около му, а също и нови скрижали — полунаписани.

4.

Виж, ето един нов скрижал: но де са моите братя да го носят с мен в долината и в месните сърца на хората?

Тъй го изисква моята велика любов към най-далечните: не щади ближния си! Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

Има много пътища и начини за превъзмогване: ти сам внимавай!

Само глумецът мисли: „Човек може да бъде и прескочен.“

Превъзмогни себе си и в своя ближен: и едно право, което ти можеш да грабнеш, не трябва да чакаш да ти дадат!

Каквото ти струваш, него никой не може ти го стори. Знай, няма възмездие. Който сам не може да си заповядва, трябва да се подчинява. И не малцина могат да си заповядват, но много нещо им не стига още, за да могат на себе си да се подчинят!

5.

Тъй го иска присъщото на благородните души; те не искат нищо даром да имат — най-малко живота.

Който е от тълпата, той иска даром да живее; а ние, другите, на които животът се даде — ние всякога мислим какво най-добро бихме могли да дадем в замяна!

И наистина, благородна реч е, която гласи: туй, което животът обещава нам, ние искаме да го изпълним за живота.

Не трябва да искаме да се наслаждаваме, когато не даваме да се наслаждават. И — не трябва да желаем да се наслаждаваме!

Наслада и невинност са именно най-свенливи неща: и двете не искат да бъдат дирени. Трябва да ги имаме — но по-напред трябва да дирим вината и страданията!

6.

О, братя мои, който е предшественик, той винаги ще бъде пожертван. А ние сме предшественици.

Кръвта ни изтича върху тайни жертвеници, ние всички горим и се печем в чест на стари идоли.

Най-доброто в нас е още младо: то дразни стари гърла. Нашето месо е крехко, нашата кожа е агнешка кожа — как да не дразним стари жреци на идоли!

В нас самите живее той още, старият жрец на идоли, който най-доброто в нас изпича за своя пир. Ах, братя мои, как да не бъдат предшествениците пожертвани!

А тъй го искат подобните нам; и аз обичам ония, които не искат да се пазят. Гинещите обичам аз с всичката си обич: защото те отиват отвъд.

7.

Правдиви да бъдат — това могат малцина! И който може това, той пък не иска още! А най-малко могат това добрите.

О, тия добри! Добрите хора никога не казват истината: да бъдеш тъй добър, е болест за духа.

Те са отстъпчиви, тия добри, те се отдават, тяхното сърце се съгласява, техният разум се подчинява: но който се подчинява, той не слуша сам себе си.

Всичко, що е зло за добрите, трябва да се съедини, за да се роди една истина: о, братя мои, достатъчно ли сте зли за тази истина?

Наглата дързост, дългото недоверие, жестокото отрицание, пресищането, дълбането в живота — колко рядко се съединява това! Но от такова семе се ражда истината!

При лошата съвест расна досега всяко знание! Строшете, строшете старите скрижали, вие, които дирите познанието.

8.

Когато има бръви^[1] над водата, когато мостове и прегради са метнати над реката: истина, тогава не ще повярват на тоя, който каже: „Всичко тече.“ Дори и глупците ще му противоречат. „Как? — казват глупците. — Всичко тече? Но бръви и преграда има над реката!“

„Над реката всичко стои твърдо, всички ценности на нещата, мостове, понятия, всяко «добро» и «зло»: всичко това стои твърдо!“

Дойде ли даже острата зима, укротителката на реките: тогава и най-шеговитите стават недоверчиви; и наистина, не само глупците говорят тогава: „Не е ли всичко неподвижно?“

„В основата си всичко е неподвижно“ — това е едно истинско учение на зимата, добро нещо за безплодно време, добра утеха за спящите зиме и за ония, които седят край печката.

„В основата си всичко е неподвижно“ — но против това проповядва топлият пролетен вятър!

Топлият пролетен вятър, бик, който не е за оран — яростен бик, разрушител, който с гневни рога разбива леда! А ледът — той мостове троши!

О, братя мои, не тече ли сега всичко? Не са ли изпопадали във водата всички прегради и мостове? Кой не ще придържа още о „добро“ и „зло“?

„Тежко ни! Блазе ни! Топлият пролетен вятър вей!“ — Тъй проповядвайте, о, мои братя, по всички улици!

9.

Има едно старо заблуждение, което се нарича добро и зло. Около прорицатели и звездобройци се е въртяло досега колелото на това заблуждение. Някога хората са вярвали в прорицатели и звездобройци: и затова са вярвали те — „Всичко е съдба: длъжен си, защото трябва!“

А после пак изгубиха вяра във всички прорицатели и звездобройци: и затова повярваха те — „Всичко е свобода: ти можеш, защото искаш!“

О, братя мои, за звезди и бъдеще досега се е само бленувало и нищо не се е знаело: и затова досега се е само бленувало за добро и зло, но нищо не се е знаело!

10.

„Не кради! Не убивай!“ — такива думи някога са били свети; пред тях хората са коленичили и навеждали глави и са изували обущата си.

Но аз ви питам: не е ли имало най-големи разбойници и убийци по света тогава, когато тия думи са били свети?

Не е ли целият живот сам — кражба и убийство? И че такива думи са се считали свети, не се ли е убивала с това самата истина?

Или не бе това проповед за смърт, да се нарича свето, което противоречеше на живота и го отричаше? О, братя мои, строшете, строшете старите скрижали!

11.

Жал ми е за миналото, че го виждам: то е оставено на произвола:

— на милостта, на духа, на безумието на всяко поколение, което иде, и всичко що е било, превръща в свой мост.

Велик деспот може да дойде, един хитър зъл дух, който със своята милост и немилост би насилвал и е насилвал миналото, докато му стане то мост и знамение, херолд и зов на петел.

Но това е другата опасност и моето друго състрадание — който е от тълпата, паметта му достига най-много за дядо му — с неговия дядо престава времето.

Тъй е оставено на произвола всяко минало: защото някога може да се случи тълпата да стане господар и да се удави всяко време в плитка вода.

Затуй, о, братя мои, е потребна нова аристокрация, противница на всяка тълпа и всеки деспотизъм, която върху нови скрижали отново ще напише думата „благороден“.

Потребни са много благородни и различни благородни, за да се създаде аристокрация. Или, както аз преди казвах в символ: „Това именно е божественост, че има богове, а не бог!“

12.

О, братя мои, аз ви посвещавам и определям за една нова аристокрация: вий трябва да станете създатели и възпитатели, и сеячи на бъдещето, —

— истина, не за аристокрация, която бихте могли да купите като базиргяните с базиргянско злато: защото малка ценност има всичко, що има своя цена.

Не отде идете ще бъде занапред вашата чест, но къде отивате!

Вашата воля и вашата нога, които отиват по-далеч от вас — нека те бъдат за вас нова чест!

Наистина не че вий сте служители на един княз — що значат вече князе! — или че сте станали опора на това, що стои, за да стои по-твърдо!

Не че вашият род в дворците е станал придворен и вие научихте пъстри, като фламинго, с часове да стоите в плитки блата:

— че да можеш прав да стоиш, заслуга е на придворните: и всички придворни вярват, че едно блаженство след смъртта е — да смееш да седиш!

И не че един дух, който те наричат свят, е водил вашите праотци в обетованата земя, която аз не хваля: защото гдето расна най-лошото от всички дървеса, кръстът — в тая земя няма нищо за хвалба! —

— и наистина, където и да водеше тоя „свети дух“ своите рицари, всякога начело на подобни шествия са вървели кози и гъски, и смахнати, и луди!

О, братя мои, не надире трябва да гледа аристократизмът ви, а напред! Прогонени трябва да бъдете вие от всички земи на вашите бащи и деди!

Земята на вашите деца трябва да обичате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство — неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея насочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят!

Чрез децата си трябва да изкупите това, че сте деца на вашите бащи — тъй трябва да изкупите всяко минало! Този нов скрижал полагам аз над вас!

13.

„Защо да живеем? Всичко е суета! Да живееш — то е да вършееш слама; да живееш — то е да се изгориш и пак да не се стоплиш.“

Такъв старовременен бъбреж все още минава за „мъдрост“; но защото е стар и мирише на спарено, затова бива по-уважаван. И плесента облагородява.

Тъй смеят деца да говорят: те се боят от огъня, защото ги е парил! Много детинщина има в старите книги на мъдростта.

И който все „слама вършее“, как смее той да хули вършитбата!

На такъв глупец да се върже устата!

Такива сядат на трапезата и не донасят нищо със себе си, ни добър апетит дори — и ето, че хулят: „Всичко е суета!“

А добре да ядеш и пиеш, о, братя мои, наистина не е суетно изкуство. Строшете, строшете скрижалите на нивга радостните!

14.

„За чистия всичко е чисто“ — тъй говори народът. Аз пък ви казвам: За свинете всичко е свиня!

Затова проповядват мечтателите и клюмналите глава, чието сърце е също клюмнало: „Сам светът е едно кално чудовище.“

Затова всички тия са нечисти духом; а особено ония, за които няма ни отдих, ни покой, докато не водят света отзад — гледащи зад света!

Тям в лицето казвам аз, макар и да не им звучи приятно: светът по това прилича на човека, че и той има задница — това е право! В света има много кал — това е право! Но затова не може се каза, че светът сам е кално чудовище!

Мъдрост има в това, че много неща в света миришат на лошо — отвращението само създава криле и сили, що предчувстват извори.

И у най-добрия има нещо за отвращение; и най-добрият е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато!

О, братя мои, много мъдрост се съдържа в това, че в света има много кал!

15.

Такива мъдрословия чувах да говорят на съвестта си гледащите зад света, и наистина, без злоба и преструвка — макар на света да няма нещо по-престорено, нито по-злобно.

„Нека си е светът свят! Не вдигай срещу това дори пръст!“

„Нека, който иска, да души хората, да ги пробожда и да им дере кожата: не вдигай срещу това дори пръст!“ Тъй се научават те да се отричат от света.

„И своя собствен разум — него трябва ти сам да смажеш и задушиш; защото е разум от тоя свят — тъй ще се научиш да се отречеш от света.“

— Строшете, строшете, братя мои, тия стари скрижали на благочестивите! Разрушете мъдрословията на светохулителите!

16.

„Който много учи, той се отучва от всяко силно желание“ — това си шепнат хората днес по всички тъмни улици.

„Мъдростта уморява, напусто е всичко; не пожелавай!“ Тоя нов скрижал намерих аз окачен дори по откритите пазари.

Строшете, о, братя мои, строшете също и тоя нов скрижал! Уморените от света го окачиха там и проповедниците на смъртта, и тъмничарите също: че вижте, това е проповед за робство.

Те зле са учили и не най-доброто, и всичко твърде рано, и всичко твърде бързо — те лошо са яли, затова имат развален стомах; развален стомах е именно техният дух — той съветва смърт!

Че наистина, братя мои, духът е стомах!

Животът е извор на радост: но из когото говори лош стомах — баща на скръбта — за него всички извори са отровени.

Да познава: това е радостта на човек с лъвска воля. Но който се е уморил, той зависи от чужда воля, с него играят всички вълни.

И тъй е винаги със слабите хора — те се губят по своите пътища. И най-сетне пита още тяхната умора: „Защо сме вървели някога по пътища! Всичко е все едно!“

Тям звучи приятно в ушите, когато се проповядва: „Напусто е всичко! Вие не трябва да искате!“ А това е проповед за робство.

О, братя мои, като свеж вихър иде Заратустра за всички уморени от света; много носове ще накара той да кихнат!

Дори през стени прониква свободният ми дъх, и вътре в тъмници и запрени духове!

Да искаш — това освобождава: че да искаш, то е да твориш — тъй уча аз. И само да творите трябва да се учите вие!

А дори и ученето трябва да научите вие от мен, доброто учене! Който има уши, да чуе!

17.

Ето лодката готова — там отвъд се отива може би във великото нищо.

Но кой би искал да се качи на това „може би“?

Никой от вас не иска да се качи на лодката на смъртта! Как искате да бъдете тогава вий уморени от света!

Уморени от света! А вие не сте се още дори откъснали от земята! Аз ви намерих все още похотливи за земята, влюбени все още в своята умора от земята!

Не напусто виси устната ви надолу — едно малко земно желание стои още на нея! И в окото — не плува ли там едно облаче на незабравена земна радост?

Има на земята много добри изобретения, едни полезни, други приятни — заради тях е земята за обичане.

И немалко неща има тук добре изобретени, че те са като женска гръд: полезни, а в също време приятни.

А вий, уморени от света! Вий, земни ленивци! Вас трябва човек с тояга да погали! С тояга трябва човек да ви събуди краката.

Защото — ако не сте болни и вече отживели, от които земята е уморена, то вие сте хитри ленивци или похотливи котараци. И ако не искате весело да тичате — трябва да се махнете!

На неизлечимите не трябва човек да иска да бъде лекар: тъй учи Заратустра — тъй трябва вие да се махнете!

Но трябва повече смелост да се завърши, отколкото да се почне нов стих: това го знаят всички лекари и поети!

18.

О, братя мои, има скрижали, които е създала умората, и скрижали, които е създала леността, гнилата — макар и да говорят еднакво, все пак те искат да бъдат не еднакво чути.

Вижте тоя, що изнемогва! Една педя само е далеч той от своята цел, но от умора упорито легна тук в праха: тоя храбрец!

От умора се прозява той: и от път, и от земя, и от цел, и сам от себе си: нито крачка по-нататък не иска да направи той — тоя храбрец!

И грее го слънце, и псетата лижат потта му: но той лежи там в своята упоритост и предпочита да изнемогва:

— една педя далеч от своята цел да изнемогва! Истина, вие ще трябва да го издърпате за косата на неговото небе — тоя херой!

Още по-добре, оставете го да лежи, дето си е легнал, за да му дойде сънят утешител с прохладния ромонлив дъжд.

Оставете го да лежи, докато сам се пробуди — докато сам отрече всяка умора и всичко у него, що учеше на умора!

Само, братя мои, отпъдете псетата, ленивите подлизурки, и гъмжащата сган: всичката гъмжаща сган „образовани“, и всичко, що се храни с потта на всеки херой!

19.

Аз се ограждам с кръгове и свещени граници; все по-малко възлизат с мен на по-високи планини: аз издигам една планинска верига от все по-свещени планини.

Но дето и да възлизате с мен, о, братя мои: гледайте да не се качи с вас някой паразит!

Паразит — това е един червей пълзящ, гъвкав, който иска да се угои от вашите болки и рани.

И това е неговото изкуство, че той отгатва де са уморени душите, които се подемат: във вашата скръб и недоволство, във вашия нежен свян свива той своето отвратително гнездо.

Дето силният е слаб, благородният — твърде кротък — там вътре свива той своето отвратително гнездо: паразитът живее там, дето великанът има слабост и болежка.

Кой е висшият род на всяко същество и кой — най-нищожният?

Паразитът е най-нищожният род; но който е от висш род, той храни най-много паразити.

Душата именно, която има най-дълга стълба и може най-низко да се спусне — как да не седнат на нея най-много паразити? —

— най-просторната душа, която може в себе си най да търчи, да блуждае и броди; най-потребната, която от радост се хвърля на случая —

— съществуващата душа, която потъва в създаването; имащата, която иска да влезе във волята и желанието:

— която сама бяга от себе си, която сама се стига в най-далечния кръг; най-мъдрата душа, която най-сладко придумва безумието:

— която сама себе си най обича, в която всички неща имат свое течение и възвръщане, и прилив, и отлив: о, как да не са вгнездени във висшата душа най-лошите паразити?

20.

О, братя мои, нима съм аз жесток? Но аз казвам: което пада, то трябва още да се блъсне!

Всичко днешно — то пада, то се разлага: кой би желал да го задържи! Но аз — аз искам още да го блъсна!

Знаете ли наслаждението, което търкаля камъни в стръмни глъбини?

Тия хора от днес: вижте ги как се търкалят в моите глъбини!

Аз съм прелюдия на най-добри свирачи, о, братя мои! Един пример!

Вървете по моя пример!

И когото вие не научите да лети, научете го по-скоро да пада!

21.

Аз обичам храбреците: не стига само да знаеш да въртиш сабя, трябва да знаеш също срещу кого!

И често има повече храброст в това да се въздържаш и отминеш — за да се запазиш за по-достоен враг!

Вие трябва да имате врагове, които за мразене са, а не врагове за презиране: вие трябва да се гордеете с врага си: тъй ви учих вече аз веднъж.

За по-достоен враг, о, приятели мои, трябва да се пазите вие: затова трябва много неща да отминете, особено край много сган, която ви тръби в ушите за народ и народи.

Запазете очите си чисти от тяхното „за“ и „против“! Там има много правда и неправда; който се взре там, ще възнегодува.

Да гледаш, да удряш — това става изведнъж: затова вървете в горите и оставете си меча да спи!

Вървете свои пътища! И нека народ и народи вървят свои! — тъмни пътища наистина, по които дори една надежда вече не светва!

Нека владее там базиргянът, дето всичко, което още блести, е базиргянско злато! Не е вече време на царете — което днес се нарича народ, не заслужава царе.

Вижте как тия народи сега сами постъпват като базиргяни: те избират и най-малките предимства от всяка смет!

Те дебнат един другиго, те подслушват един другиго — това наричат те „добросъседство“. О, блажено далечно време, когато един народ си казваше: „Аз искам да бъда господар на народите!“

Защото, братя мои: най-доброто трябва да господарува, най-доброто иска да господарува! И дето учението гласи инак, там — липсва най-доброто.

22.

Ако те имаха даром хляб, уви! За какво биха викали те! Техният поминък — за това само те говорят; и те трябва да го добиват с мъка!

Хищни зверове са те — в тяхното „работя“ има тъй също „грабя“, в тяхното „печеля“ има също и „надхитрявам!“ Затова трябва те да го добиват с мъка!

И тъй те трябва да станат по-добри хищни животни, но изтънчени, по-умни, по-човекоподобни — човекът именно е най-доброто хищно животно.

На всички животни добродетелите ограби човек вече: ето защо от всички животни човекът най се е мъчил.

Само птиците са още над него. И ако човек се научеше да хвърка, уви! Де нагоре би хвръкнала неговата охота за грабеж!

23.

Тъй искам аз мъжът и жената: войнствен той, плодна другата, но и двамата способни за танец с глава и нозе.

И загубен да бъде за нас денят, в който ни веднъж не се е танцувало! И лъжовна да бъде за нас всяка истина, в която не е имало смях!

24.

Вашето бракосъчетание — гледайте да не бъде лошо съчетание!

Вие съчетавате твърде бързо; и от това произтича браконарушение!

И все пак по-добре е да нарушиш брака, отколкото да се прегъваш, да лъжеш! Тъй ми рече една жена: „Наистина аз наруших брака, но преди това бракът мен разруши!“

Лошите съпрузи намерих аз най-лоши отмъстители: те си отплащат на цял свят, задето не вървят вече поотделно.

Заради това искам аз честните да казват един другиму: „Ние се обичаме — нека гледаме да спазим обичта си! Или обещанието ни ще да е само грешка?“

„Дайте ни срок и кратък брак, за да видим дали ни бива за дълъг брак! Велико нещо е да бъдат всякога двама ведно!“

Тъй съветвам аз всички честни; и каква би била моята обич към Свръхчовека и към всичко, което ще дойде, ако аз иначе съветвах и говорех?

Не само да се плодите, а да се възвишавате — затова, о, братя мои, нека ви помогне градината на съпружеството!

25.

Който е станал мъдър в старите начала, ето, най-сетне той ще дири извори на бъдещето и нови начала.

О, братя мои, не ще мине много, и ще възникнат нови народи и нови извори ще зашумят долу в нови глъбини.

Земетресението именно затрупва много кладенци, поражда много жал: и изкарва на свят също вътрешни сили и тайни.

Земетресението открива нови извори. В земетресението на старите народи бликват нови извори.

И който вика: „Ето един кладенец за множество жадни, едно сърце за множество копнеещи, една воля за много оръдия“ — около него се събира народ, тоест: мнозина опитващи.

Кой знае да заповядва, кой трябва да се подчинява — това ще се опитва там! Ах, с какво дълго дирене и слука, и неслука, и изучаване, опитване наново!

Човешкото общество: то е един опит, тъй уча аз — дълго дирене: но то дири повелителя! — един опит, о, братя мои! И не договор! Строшете, строшете тази дума на мекосърдечните и на нерешителните!

26.

О, братя мои! В кого се крие най-голямата опасност за всяко бъдеще на човека? Не е ли в добрите и праведните?

Както в онези, които говорят и усещат в сърце: „Ние знаем вече кое е добро и праведно, ние вече го достигнахме; тежко на ония, които тука още дирят!“

А каквато вреда и да сторят злите: на добрите вредата е най-вредната вреда.

И каквато вреда да сторят клеветниците на света — вредата на добрите е най-вредната вреда.

О, братя мои, на добрите и праведните погледна веднъж един в сърцето и рече: „Това са фарисеи.“ Но не го разбраха.

Добрите и праведните сами не смееха да го разберат: духът им е в плен на тяхната добра съвест. Глупостта на добрите е неизмеримо мъдра. Но това е истината — добрите трябва да бъдат фарисеи — за тях няма друг избор!

Добрите трябва да разпънат на кръст оногова, който си изнамира своя собствена добродетел! Това е истината!

А другият, който откри земята им, земя, сърце и царство на добрите и праведните — той беше, който попита: „Кого мразят те най-вече?“

Твореца мразят те най-вече: онзи, който троши скрижали и стари ценности, разрушителя — него наричат те престъпник.

Добрите именно — те не могат да творят: те всякога са началото на края:

— Те разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те си принасят в жертва бъдещето — те разпъват на кръст всяко бъдеще на човека.

Добрите — те винаги са били началото на края.

27.

О, братя мои, разбрахте ли и това слово? И какво казвах аз някога за „последния човек“?

В кого се крие най-голямата опасност за всяко бъдеще на човека? Не е ли в добрите и праведните?

Строшете, строшете добрите и праведните! О, братя мои, разбрахте ли също и тия думи?

28.

Вие бягате от мен? Вие се плашите? Вие треперите от тия думи?

О, братя мои, когато ви казах да строшите добрите и скрижалите на добрите: тогава първен пратих аз човека да плува по своето широко море.

И едва сега го обзема великият страх, великото озъртане около себе си, великата болест, великото отвращение, великата морска болест.

Лъжливи брегове и лъжливи безопасности ви показваха добрите; в лъжите на добрите бяхте вие родени и скътани. Всичко до основата чак е извратено и изкривено от добрите.

Но който е открил страната „човек“, открил е също „бъдещето на човека“. И сега трябва вие моряци да станете, смели, търпеливи!

Вървете тъкмо навреме, о, братя мои, учете се право да вървите!

Морето бушува: мнозина се нуждаят от вас, за да се изправят пак.

Морето бушува: всичко е в морето. Напред! На добър час! Вие, стари моряшки сърца!

Отечество ли! Там се стреми нашият кораб, дето е земята на нашите деца! Там, по-бурен от морето, бушува нашият велик копнеж!

29.

„Защо тъй твърд! — рече веднъж въгленът на диаманта. — Не сме ли ние близка рода?“

Защо тъй мек? О, братя мои, тъй ви питам аз: не сте ли мои братя?

Защо тъй меки, тъй отстъпчиви и склонливи? Защо има толкова отрицание и отричане във вашето сърце? Тъй малко съдбоносно в погледа ви?

И ако не искате да бъдете съдбоносни и неумолими, как бихте могли вие с мен заедно да побеждавате?

И ако вашата твърдост не иска да святка, реже и разсича: как бихте могли някога с мен заедно да творите?

Творците именно са твърди. И блаженство трябва да е за вас, ръката ви да натиска върху хилядолетия като върху восък — блаженство да пише върху волята на хилядолетия като върху мед — по-твърди от мед, по-благородни от мед. Съвсем твърд е само най-благородният.

Тоя нов скрижал, о, братя мои, полагам аз над вази: Станете твърди!

30.

О, моя воля! Прелом на всяка неволя, ти, моя необходимост! Запази ме от всякакви малки победи!

Ти, орис на моята душа, която аз наричам съдба! Ти, вътре в мен! Над мен! Запази и спастри ме за една велика съдба!

И своето последно величие, моя воля, спастри за своя край — за да си неумолима в победата си! Ах, кого не победи неговата победа!

Ах, чие око не потъмня в тая опиянена дрезгавина! Ах, чий крак не се препъна и не се отучи в победата да стои!

— Да мога някога да бъда готов и зрял във великата пладня: готов и зрял като нажежена мед, чреват с мълнии облак и издуто от мляко виме:

— Готов сам за себе си и за моята най-съкровена воля: един лък, пламтящ за своята стрела, една стрела, пламтяща за своята звезда:

— звезда, готова и зряла в своята пладня, горяща, пронизваща, блажена пред изтребителните слънчеви стрели:

— слънце и неумолима слънчева воля, готова за унищожение в победата! О, воля, прелом на всяка неволя, ти, моя необходимост! Опази ме за една велика победа!

 

 

Тъй рече Заратустра.