Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (48) (Книга за всички и никого)

За блаженството против волята

С такива гатанки и огорчения в сърцето отплува Заратустра по морето. Но когато беше четири дена път далеко от блажените острови и от своите другари, преодоля той всичката си мъка — победоносно и с твърди нозе стъпи той отново на своята съдба. И тъй говореше тогаз Заратустра на своята ликуваща съвест:

„Самичък съм пак и искам тъй да бъда, самичък с ведрото небе и свободното море; и пак е после-пладне около ми.

На пладне аз първи път намерих своите другари, после-пладне и втори път в часа, когато всяка светлина утихва.

Че каквото щастие е още на път между земята и небето, то дири за подслон една светла душа: от щастие всяка светлина сега е утихнала.

О, после-пладне на моя живот! Някога слезе и моето щастие в долината, подслон да дири: и намери то тия открити гостоприемни души.

О, после-пладне на моя живот! Какво не бих дал да добия едно: живото разсаждане на моите мисли и утринната светлина на моята най-висша надежда!

Спътници търсеше някога творецът и деца на своята надежда: и ето, излезе наяве, че той не би могъл да ги намери, освен ако сам отсега не си ги създаде.

И аз съм сред своето дело — отиващ при своите деца и връщащ се от тях: заради своите деца Заратустра трябва сам себе си да усъвършенства.

Защото човек обича от сърце само своето дете и дело: и дето има велика обич към себе си, там е признак на бременност: това познах аз.

Още се зеленеят моите деца в своята права пролет, близо стоящи едно до друго и заедно люлени от ветрове, дървесата на моята градина и най-хубавите на земята.

И наистина! Дето такива дървеса стоят едно до друго, там са блажени острови!

Но някога аз ще ги изтръгна и разсадя всяко поотделно: за да се учи на самотност и упоритост, и предпазливост.

Чепато и криво, и с жилава твърдост трябва всяко после да стои край морето, жив фар на непобедим живот.

Там, дето бури се хвърлят в морето и планинският хобот пие вода, там трябва всяко веднъж да стои, денонощно на стража, за да изпита и познае себе си.

Познато и изпитано трябва то да бъде, да се види от моя род и произход ли е то — господар ли е на трайна воля, мълчаливо, и когато говори, и тъй отстъпчив, че при даване да взема: да стане някога спътник мой и сътворец, и тържествуващ със Заратустра — такъв, който да пише на моите скрижали моята воля: за най-пълното съвършенство на всички неща.

И заради него и подобните нему трябва аз сам себе си да усъвършенствам, затова отбягвам сега своето щастие и се оставям на всяко нещастие — за мое последно изпитание и познание.

И наистина, време беше да си вървя и сянката на странника, и най-дългото бавене, и най-тихият час — всички ме увещаваха:

«Време е вече!» Вятър духна през ключалката и думаше: «Ела!» Вратата се разтвори коварно и каза: «Върви!»

Но аз лежах прикован с обичта към моите деца: жаждата ми наложи тая примка, жаждата за обич, да стана плячка на моите деца и да се погубя за тях.

Да жаднея — за мен това значи: да се погубя. Аз ви имам, мои деца! В това обладание всичко трябва да е увереност и нищо да не е жажда.

Но слънцето на моята обич гореше над мен, Заратустра вреше в собствения си сок — тогава пролетяха сенки и съмнения над мен.

Аз желаех вече мраз и зима: «О, дано мразът и зимата ме накарат отново да скърцам и тракам със зъби!» — въздъхнах аз, — тогава из мен се подигнаха студени мъгли.

Моето минало разтвори своите гробове, събуди се не една жива заровена болка: те си бяха само отспали, скрити в смъртни одежди.

И тъй всичко ми викаше със знакове: «Време е!» Но аз не чувах: докато най-сетне бездната ми се раздвижи и моята мисъл ме ухапа.

Ах, безднена мисъл, ти моя мисъл! Кога ще придобия сила да слушам, когато ти ровиш, без да треперя вече?

Сърцето ми бие чак в гърлото, когато те слушам да ровиш! Души ме дори твоето мълчание, ти, безднено мълчалива!

Никога не съм посмявал да те извикам на свят: доста и това, че те носих в себе си! Още не бях аз силен, колкото трябва, за последната смелост и дързост на лъва!

Доста ми е била вече ужасна и твоята тежина: но донякога ще трябва да намеря силата на лъва и гласа, който да те извика на свят!

Когато се надделея в това, тогава искам аз да надделея и нещо по-голямо; и победата ще бъде печат на моето съвършенство!

Между това скитам се аз все още по незнайни моря; случаят ме гали, лъстоезичният, напред и назад се взирам аз — все не виждам никой край.

Още не е ударил часът на моята последна борба — да не би да иде тъкмо пък сега? Истина, с коварна хубост ме гледат наоколо и море, и живот!

О, после-пладне на моя живот! О, щастие предвечер! О, пристан в открито море! О, мир в неизвестното! Как подозирам аз всички ви!

Истина, подозрителен съм аз към вашата коварна хубост! Аз приличам на любещия, който не доверява на твърде кадифена усмивка.

Както той оттласква от себе си оная, която най обича, все пак нежен и в своята жестокост ревнивец — тъй оттласквам и аз от себе си тоя блажен час.

Махни се от мен, ти, блажен час! С теб наедно ми дойде блаженство против моята воля! Ето ме, стоя готов за своята най-дълбока скръб — ти дойде ненавреме!

Махни се от мен, ти, блажен час! По-добре иди на подслон там — при децата ми! Бързай! И благослови ги още преди вечерта с моето щастие!

Ето, приближава вечерта — слънцето захожда. Изчезна моето щастие!“

Тъй рече Заратустра. И той чака своето нещастие цяла нощ: но чака напусто. Нощта бе все тъй ясна и тиха, и щастието само идеше все по-близо и по-близо до него. Но призори се засмя Заратустра в сърцето си и каза на подбив: — Щастието тича подире ми. То е, защото аз не тичам подир жените. А щастието е жена.