Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (65) (Книга за всички и никого)

Пиявицата

И Заратустра вървеше замислен по-нататък и по-надолу през гори и край блата; но както се случва с всеки, който обмисля трудни неща, стъпи той ненадейно върху един човек.

И ето, изведнъж изригнаха в лицето му един вик и две проклятия, и двайсет мръсни псувни; тъй че в своята уплаха той дигна тоягата си и удари настъпания. А веднага след това той се съвзе; и сърцето му се изсмя на безумието, което току-що стори.

— Прости — каза той на настъпания, който се повдигна намръщен и седна, — прости и чуй преди всичко една притча. Както пътник, който мечтае за далечни неща, неволно се спъва в усамотена улица о спящо псе, едно псе, което лежи на слънце:

— както и двамата тогава се стресват, и налитат като смъртни врагове, тези двама до смърт уплашени — тъй се случи и с нас.

И все пак! И все пак — колко малко липсваше, един друг да се помилват това псе и тоя самотник! Не са ли те и двамата самотни!

— Който и да си — каза все още намръщен настъпаният, — не само с крака си, но и с притчата си ти ме настъпваш твърде много!

Виж, нима аз съм псе? — и седящият се издигна при това и измъкна ръката си от блатото. Защото изпърво той бе прострян на земята, скрит и неузнаваем като ония, които дебнат някой блатен дивеч.

— Но какво правиш ти! — извика Заратустра уплашен, защото видя, че от голата му ръка течеше много кръв. — Какво ти се е случило? Нещастнико, да не те е ухапало някое зло животно?

Окървавеният се изсмя, все още сърдит.

— Що ти влиза в работа! — каза той и искаше да отмине. — Тук съм аз у дома си и в царството си. Да пита, който ще: няма що да отговарям на един тромав.

— Ти се лъжеш — рече Заратустра съжалително и го хвана здраво, — ти се лъжеш: тук ти не си у дома си, а в моето царство, и в него не трябва никой да пострада.

Наричай ме както щеш — аз съм, който трябва да бъда. Сам аз се наричам Заратустра.

Добре! Там горе пътят води към пещерата на Заратустра: тя не е далеч — не искаш ли у мене да чакаш, докато ти оздравеят раните?

Теб не ти вървя добре в тоя живот, нещастнико: най-напред те ухапа животното и сетне те настъпа човекът!

Но когато настъпаният чу името на Заратустра, той се преобрази.

— Какво ми стана! — извика той, — за кого ме е грижа още в тоя живот освен за единия този човек, именно Заратустра, и онова животно, що живее от кръв, пиявицата?

Заради пиявицата лежах аз тук край това блато като рибар и вече моята увиснала ръка бе десет пъти ухапвана, когато едно още по-хубаво животно засмука кръвта ми, Заратустра сам!

О, щастие! О, чудо! Благословен да е денят, който ме примами в това блато! Благословена да е най-добрата най-жива пиявица, що живее днес, благословена да е великата пиявица на съвестта „Заратустра“!

Тъй рече настъпаният; и Заратустра се възрадва от неговите думи и тяхната изтънчена почтителност.

— Кой си ти? — попита той и му подаде ръка. — Между нас има много за изясняване и разведряване: но струва ми се, че днес ще бъде чист ясен ден.

— Аз съм съвестният духом — отвърна питаният, — и по въпросите за духа трудно е да се намери някой по-строг, по-тесен и по-жесток от мен освен онзи, от когото научих това, Заратустра сам.

По-добре нищо да не знаеш, отколкото много да знаеш наполовина! По-добре безумец на своя сметка, отколкото мъдър според чуждо мнение! Аз отивам до основата:

— какво от това дали е голяма, или малка? Дали се зове блато, или небе? Една педя основа ми е доста — стига само да бъде наистина основа и почва!

— Една педя: на нея може да се стои. В истинската съвестност на знанието няма нищо голямо и малко.

— И тъй, ти може би си оня, що дири да познае пиявицата? — попита Заратустра, — и ти, съвестни, изследващ пиявицата до последна основа?

— О, Заратустра — отвърна настъпаният, — то би било чудовищно, как бих дръзнал това!

Но туй, което добре познавам, то е мозъкът на пиявицата — това е моят свят!

И то е също един свят! Но прости, че тук моята гордост говори, защото аз тука нямам равен на себе. Затова рекох „тук съм у дома.“ Колко време изследвам вече това единствено нещо, мозъка на пиявицата, за да не ми се изплъзне хлъзгавата истина! Тук е мое царство! — поради това захвърлих аз всичко друго, затова всичко друго ми е все едно; и до самото ми знание лежи моето черно незнание.

Съвестта на моя дух изисква от мен да зная едно, а всичко друго да не зная: противни ми са всички полудушни, всички мъгливи, блуждаещи, мечтателни.

Там, дето престава моята честност, аз съм сляп и дори искам да бъда сляп. Но дето искам да зная, искам и честен да бъда, именно твърд, строг, тесен, жесток, неумолим.

Че ти веднъж рече, о, Заратустра: „Духът е живот, който се врязва в живота“ — това ме съблазни и доведе към твоето учение. И наистина, със собствената си кръв умножих аз собственото знание!

— Както го доказва очевидността — прекъсна го Заратустра, — че кръвта все още течеше по голата ръка на съвестния. Десет пиявици се бяха впили в нея.

— О, чудний човече, колко много ме учи тази очевидност, тоест ти сам! И може би не всичко бих посмял да влея в твоите строги уши!

И тъй! Нека се разделим тук! Но аз бих желал пак да се срещна с теб. Там нагоре пътят води към моята пещера; тази нощ ти ще бъдеш там мой драг гост!

Бих желал да излеча твоето тяло, че Заратустра те настъпи с крак: за това ще помисля. Но сега вик за помощ бързо ме оттегля от теб.

Тъй рече Заратустра.