Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (46) (Книга за всички и никого)

Странникът

Беше сред нощ, когато Заратустра взе пътя през хребета на острова, за да стигне рано сутринта на другия бряг: че от там искаше да се качи на кораба. На оня бряг имаше едно добро пристанище, дето и чужди кораби често хвърляха котва; те вземаха със себе си мнозина, които искаха да минат от блажените острови през море. И когато Заратустра възлязваше нагоре по планината, спомни си по пътя за многото свои самотни скитания още от младини, и на колко планини и хребети и върхове се е възземал вече.

— Аз съм странник и възлезвач по планини — каза той на сърцето си, — не обичам равнините и, види се, не мога дълго да стоя спокойно.

И отсега каквато вече съдба и преживяване да ме стигне — ще е едно странстване и възлизане по планини; човек най-сетне преживява само себе си.

Мина времето, когато смееха да ми се изпречват случаи; и какво би могло още да ме сполети, което да не е било вече мое собствено!

Той се връща само назад, то си иде най-сетне дома — моето собствено аз, и онова от него, което беше дълго време на чужбина и пръснато между всички неща и случаи.

И още едно зная аз: сега стоя пред своя последен връх и пред онова, що отдавна бе отредено за мен. Ах, по своя най-мъчен път трябва аз да тръгна нагоре! Ах, аз почнах най-самотното си скитане!

Но подобният на мене, той не ще избегне един такъв час: часът, който ми казва: „Сега тръгваш ти своя път на величие! Връх и бездна — сега в едно са слени!

Ти вървиш своя път на величие: ето че твое последно прибежище стана онуй, което досега се зовеше твоя последна опасност!

Ти вървиш своя път на величие: това сега трябва да ти дава най-много смелост, че зад теб няма вече друг път!

Ти вървиш своя път на величие: тук никой не трябва да се мъкне подире ти! Твоят крак сам изличи пътя зад тебе, и над тоя път стои написано: невъзможност.

И ако отсега нататък ти липсват стълби, трябва да се научиш и на своя собствена глава да се възземаш: как иначе би желал да се възземеш нагоре?

Върху своята собствена глава и отвъд своето сърце! Сега и най-кроткото у теб трябва да стане най-жестоко!

Който винаги се е пазил, най-сетне пазенето му става болест.

Благословено да бъде, което калява! Аз не възхвалявам страната, дето мед и масло тече.

Трябва да отведеш поглед от себе си, за да видиш много — тая жестокост е необходима за всеки, който възлиза по планини.

Но който е безочлив, когато дири познанието, как би могъл той да види в нещата повече от външните им причини!

Но ти, Заратустра, искаше да видиш основата на нещата и което е зад нея: тогава трябва сам над себе си да се възземеш — нагоре, на върха, додето своите звезди видиш под себе си!

Да! Долу да гледам сам на себе си, а още и на моите звезди: ето това би нарекъл мой връх, това ми остава още като последен връх!“

Тъй говореше Заратустра на себе си при възлизане, като утешаваше с жестоки изречения сърцето си: че сърцето му беше наранено тъй, както никога преди. И когато стигна върха на планинския хребет, ето, пред него лежеше простряно другото море: и той застана тихо и дълго мълча. А нощта бе студена на тая висина и ведра и яснозвездна.

„Аз познах съдбата си — каза той най-сетне печално. — Добре! Аз съм готов. Тъкмо-що почва моята последна самотност.

Ах, това черно печално море под мен! Ах, тази бременна нощна досада! Ах, съдба и море! При вас трябва аз да се спусна!

Пред своята най-висока планина стоя аз и пред своето най-дълго пътешествие: затова трябва сега да се спусна по-надолу, отколкото кога и да е — по-дълбоко в мъката, както никога не съм слизал, чак до нейните най-черни вълни! Тъй го иска моята съдба. Добре! Готов съм.

Отде са най-високите планини? — тъй питах аз някога. И научих, че те идат от морето.

Това свидетелство е написано върху нейните камъни и върху стените на нейните вършини. Из най-дълбокото трябва най-висшето да се издигне до своята висина.“

Тъй рече Заратустра на върха на планината, дето беше студено; но когато дойде близо до морето и застана най-сетне сам между скалите, той се почувства уморен от пътя и обзет от копнеж повече отпреди.

„Още всичко спи сега — рече той, — и морето спи. От сън упоено и странно поглежда окото му към мен.

Но то дъха топло, аз сещам това. И сещам аз също, че то сънува. То се мята насън върху корави възглавници.

Чуй! Чуй! Как то стене от лоши спомени! Или лоши очаквания?

Ах, печален съм с теб, ти черно чудовище, и заради тебе ме е гняв на себе си.

Ах, защо няма достатъчно сила ръката ми! На драго сърце, наистина, бих те избавил от лоши сънища!“

Тъй като рече Заратустра, изсмя се с тъга и горчивина сам на себе си.

„Как! Заратустра! — каза той. — Ти искаш да пееш утеха на морето?

Ах, любвеобилни глупак Заратустра, ти от доверие преблажен! Но винаги си бил такъв ти: винаги си отивал доверчиво към всичко страшно. Всяко чудовище искаше ти да милваш. Един лъх от топло дихание, малко мека козина на лапата — и веднага си бивал готов да го обикнеш и привлечеш към себе си.

Обичта е опасност за най-самотния, обичта към всичко, стига само да е живо! За смях наистина е моята лудост и моята скромност в обичта!“

Тъй рече Заратустра и се изсмя при това за втори път: но тогава си спомни своите оставени другари — и като че ли в мислите си провинен пред тях, той се ядоса на себе си за своите мисли. И стана скоро тъй, че смеещият се заплака — от яд и копнеж горчиво плака Заратустра.