Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (71) (Книга за всички и никого)

Пладня

И Заратустра бяга и бяга, и не намери никого вече — и той беше сам и намираше все себе си и се наслаждаваше и опиваше от своята самотност и мислеше за добри неща — с часове. Но към часа на пладнята, когато слънцето стоеше тъкмо над главата на Заратустра, мина той край едно старо криво и чепато дърво, което бе прегърнато цяло от обилната любов на една лоза, тъй че то само не се виждаше: жълти гроздове изобилно висяха от него към пътника. Тогава му се дощя да утоли своята малка жажда и да откъсне един грозд, но едва протегна към нея ръка и нему се дощя нещо друго още повече: да легне при дървото в часа на пълната пладня и да спи.

Тъй и стори Заратустра; и щом легна на земята в тишината и тайнствеността на пъстрата трева, той забрави вече слабата си жажда и заспа.

Че както гласи поговорката на Заратустра: едно е по-необходимо от друго. Само че неговите очи останаха отворени — че те не можаха да се наситят, да гледат и хвалят дървото и любовта на лозата. Но на заспиване Заратустра рече тъй на сърцето си:

„Тихо! Тихо! Не стана ли тъкмо сега светът съвършен? Но какво стана с мен?

Както нежен вятър, невиден, танцува по гладкото море, лек, като перо лек: тъй танцува сънят над мене.

Той не склопя очите ми, душата ми оставя будна. Лек е той, истина! Лек като перо.

Той ми придумва, не зная как? Той ме докосва дълбоко с ласкава ръка, той ме принуждава. Да, той ме принуждава тъй, че душата ми се простира — как става тя дълга и уморена, моята чудна душа! Да не й е дошла вечерта на седмия ден тъкмо на пладня? Дали е тя витала твърде дълго, блажена между добри и зрели неща? Дълго се простира тя, от дълго — по-дълго! Тя лежи тихо, моята чудна душа. Твърде много добри неща е опитвала тя, тая златна скръб я гнети, тя свива уста.

Като кораб, влязъл в своето най-тихо пристанище — сега се опира той на земята, уморен от дълги пътувания и от незнайни моря. Не е ли земята по-вярна.

Когато такъв един кораб се намести и се прилепи о земята: тогава е доста един паяк от брега да простре своите нишки към него. Никакви по-яки въжа не му трябват.

Както такъв един уморен кораб в най-тихото пристанище, тъй си отпочивам и аз сега близо до земята, верен, доверчив, очакващ, привързан о нея с най-тънки нишки.

О, щастие! О, щастие! Не искаш ли да пееш, о, душа моя? Ти лежиш в тревата. Но този е тайнственият тържествен час, когато ни един пастир не надува своята цафара.

Пази се! Зной в пладня спи над нивите: не пей! Тихо! Светът е съвършен.

Не пей, полска птицо, о, душа моя! Нито шепни! Погледни — тихо! Старата пладня спи, тя движи устата си: не пие ли тоя час тя капка щастие — стара тъмна капка златно щастие, златно вино? То литва през него, неговото щастие се смее: тъй — се смее един бог. Тихо!

«За щастие, как малко стига за щастие!» Тъй рекох аз някога и се мислех мъдър. Но това бе похула — това научих аз сега. Мъдрите безумци по-добре говорят. Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото, шумът на гущер, един дъх, едно литване, един миг — малкото е присъщо на най-доброто щастие. Тихо!

Какво стана с мен: чуй! Времето ли хвръкна? Не падам ли? Не паднах ли аз — чуй! В кладенеца на вечността?

Какво става с мен? Тихо! Прободе ме — уви — в сърцето? В сърцето! О, пръсни се, пръсни се, сърце, след такова щастие, след такова пробождане!

Как? Не стана ли светът тъкмо сега съвършен? Кръгъл и зрял? О, златен кръгъл диск — де лети той сега? Да бягам и аз подир него! Бързо!

Тихо.“ (и тук Заратустра се изтегна и почувства, че спи).

„Стани! — рече той на себе си, — сънливецо! Ти, спящ на пладня! Хайде ставайте, стари нозе! Време е, и отдавна време, доста път ви чака още.

Вие си отспахте вече, дълго ли? Половин вечност! Хайде ставай вече, мое старо сърце! Много ли ти трябва още след такъв сън — да си буден?“ (Но тук той заспа отново и душата му се противеше и се защитаваше и пак легна.) „Остави ме! Тихо. Не стана ли светът съвършен? О, златен кръгъл диск!“

„Стани — рече Заратустра, — ти, малка крадло, безделнице! Как? Все още се протягаш, прозяваш, въздишаш и потъваш в дълбоки кладенци?

Коя си ти! О, душа моя!“ (И тук се стресна той, че един слънчев лъч падна от небето върху лицето му.)

„О, небе над мен — въздъхна той и се изправи седнал, — ти ме гледаш? Ти подслушваш моята чудна душа?

Кога ще изпиеш тази капка роса, що падна върху всичко земно; кога ще изпиеш ти тази чудна душа; кога, кладенец на вечността! Ти, радостна страшна пладнешка бездна! Кога ще погълнеш ти в себе си моята душа?“

Тъй рече Заратустра и се дигна от своето легло при дървото като от странно опиянение: и ето, слънцето все още стоеше тъкмо над главата му. От това можеше да се убеди човек, че Заратустра не спа дълго тогава.