Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (75) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

Песен на тъгата

1.

Когато Заратустра говореше тия речи, той стоеше близо до входа на своята пещера; но с последните думи той напусна гостите си и избяга за малко на открито.

— О, чисти благоухания около мен — извика той, — о, блажена тишина около мен! Но де са моите животни? Елате, елате, орел мой и моя змия!

Кажете ми, мои животни: всички тия висши човеци — не миришат ли те на лошо? О, чисти благоухания около мен! Сега знам и чувствам аз как ви обичам, мои животни.

И Заратустра рече още веднъж:

— Аз ви обичам, мои животни!

А орелът и змията припираха към него, когато той рече тия думи, и гледаха към него нагоре. Така седяха трима заедно и душеха, и дишаха заедно чистия въздух. Че въздухът тук отвън беше по-чист, отколкото при висшите човеци.

2.

Но щом Заратустра напусна своята пещера, ето че старият магьосник се издигна, погледна лукаво наоколо и рече:

„Той излезе!

И ето, висши човеци — да ви погъделичкам и аз като него с това лъстиво и ласкаещо име — напада ме моят зъл измамлив и чародеен дух, моят тъжен дявол, който от душа е противник на тоя Заратустра: простете му! Сега той иска да ви омагьоса, неговият час настана; напусто се боря аз с тоя зъл дух.

Всички вам, каквито почести и да бихте си въздали на думи, дали вие се зовете «свободни духом», или «правдиви», или «каещи се духом», или «освободени от окови», или «алчущи и жаждущи» — всички вам, които страдате подобно мен от великото отвращение, за които старият бог умря, а още никой нов бог не лежи в люлка и пелени — вам всички е благосклонен моят зъл дух и дявол-магьосник.

Аз ви познавам, висши човеци; аз познавам него — познавам също този дявол, когото против волята си обичам, тоя Заратустра: сам той, струва ми се, прилича на една хубава маска на светец; прилича на нов чуден маскарад, в който моят зъл дух, тъжният дявол намира удоволствие — аз обичам Заратустра, тъй ми се струва често, заради моя зъл дух.

Но вече той ме овладява и ме мъчи тоя дух на тъгата, тоя дявол на вечерната дрезгавина — и, наистина, висши човеци, нему се иска —

— отворете само очи! нему се иска, да дойде наг, дали жена, или мъж, още не зная: но той иде, той ме мъчи, уви! Разтворете вашите чувства.

Денят отзвучава; за всички неща иде вечер, и за най-добрите, чуйте и вижте, висши човеци, какъв дявол, дали мъж, дали жена, е тоя дух на вечерна тъга!“

 

 

Тъй рече старият магьосник, погледна лукаво и хвана своята арфа:

3.

В изяснения лъх,

Кога се рони на земята

Утехата роса,

Невидима, нечута —

Че леки тя обувки носи,

Утехата роса, кат всички утешителни души —

Ти помниш ли, сърце горещо,

Как някога жадува

За росните сълзи небесни,

Жадува знойно морна,

Кога в обраслите посърнали пътеки

През черни дървеса

Злокобно вечерното слънце

Следеше те с блестящи погледи злоради?

 

За истина борец — ти? Тъй

Посрещаха ме с присмех те,

Поет — и нищо друго!

Звяр, граблив, лукав, пълзящ,

Който лъже

Съзнателно, по воля лъже,

За плячка алчен,

Зад пъстра маска скрит,

Сам себе маска,

Сам себе плячка

И туй — за истина борец?…

Глумец! Поет!

Заплел език зад маска на глумеца,

И неговата пъстра реч, гъмжаща

По призрачен мост от думи

По ослепителна дъга от лъжи

Между фалшиви небеса

И земи фалшиви

Похитена, заскитана —

Глумец! Поет!

 

И туй — за истина борец?…

Не тих и вкаменен, не гладък и студен,

Превърнат в образ,

В божи стълп,

Не поставен пред храм,

На някой бог придверник:

Не? Злобник той на истината пред лика —

Не в храм — в пустиня у дома си,

И бърз, и смел,

И смятащ се навред,

Сред пъстрокожи зверове живеещ

Греховно здрав, красив, изменлив,

Вървиш ти с похотлив стон

Блаженонасмешлив, блаженопъклен,

Блаженокръвожаден,

Граблив, взиращ се вървиш…

 

Или подобен на орел, що дълго,

Дълго в пропасти взрян

В своите пропасти…

— О, как се долу там

Все в глъб и все навътре

На глъбини във глъбината вие! —

И пак

Изведнъж,

Вби полет надолу

И стадото налетя.

Горен от глад

И алчущ за овце,

Гневен за всичките овчи души,

Злобогневен към всичко, що гледа

Благочестиво, овче, къдроруно

И глупаво, към всичко задоено

С млекото на овче благодушие

 

Такива орлови, тигрови

Са гордите копнежи на поета,

Са твоите копнежи.

Прибулени с хиляда маски,

И твоите, глумец! Поет!

 

Ти, който виждаш у човека

бог и овца —

в човека бога да разкъсаш,

А също и овцата,

Със смях да ги разкъсаш —

 

Това, това е твоето блаженство!

На тигър и орел блаженство!

И на поет, и на глумец блаженство! —

В изяснения лъх,

Когато сърпът на луната

Зелен сред пурпурни зари

Промъква се ревниво:

— Враждебно към деня,

При всяка стъпка тайно

Нависналите рози той прерязва,

Додето паднат бледи

Надолу в нощний мрак:

 

Тъй паднах сам аз нявга

На свойта правда от беса,

И на деня си от копнежа,

И морен от деня, от светлината болен,

— аз паднах долу, във вечер, в сянка:

От истина една

Обжегнат и жадуващ:

— ти помниш ли, сърце горещо,

Тогава как жадува? —

Че съм изгнан,

От всяка истина изгнан

Глумец!

Поет!