Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (32) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

Нощната песен

Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.

Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.

Нещо неутолено, неутолимо е в мен — то иска да проговори. Жажда за обич има в мен, която сама говори езика на обичта.

Светлина съм аз: ах, да бих бил нощ! Но това е моята самотност, че аз съм опасан от светлина.

Ах, да бих могъл тъмен да бъда и нощен! Как щях да суча от гърдите на светлината!

И вас самите щях при това да благославям, вас, малки искрящи звезди и светулки там горе! — и блажен да бъда от вашия дар светлина.

Но аз живея в своята собствена светлина, аз вглъщам назад пламъците, които избиват из мен.

Аз не познавам щастието на оногова, който взема; и често съм си мислил, че крадене ще е още по-блажено от вземане.

Това е моята нищета, че ръката ми никога не почива от даряване; това е моята завист, че аз виждам томителни погледи и осветлените нощи на копнежа.

О, нещастие на всички, които даряват! О, помрачение на моето слънце! О, жажда за въжделение! О, алчност в насита!

Те вземат от мен: но засягам ли аз тяхната душа? Цяла пропаст е между даване и вземане; а над най-малката пропаст най-подир бива съзидан мост.

Глад расте от моята красота: аз бих желал да причиня болки на ония, на които светя, бих желал да ограбя надарените от мен — тъй съм гладен за зло.

Ръката си да отдръпнеш, когато вече насреща й се простира ръка; да чакаш подобно водопад, който при срива си все още не бърза — тъй съм гладен за зло.

Такова отмъщение възнамерява моето обилие: такова коварство блика из моята самотност.

Моето щастие да дарявам замря, когато дарявах, моята добродетел сама си омръзна с изобилието си.

Който винаги дарява, за него опасно е да не изгуби срам; който винаги раздава, ръката и сърцето му се покриват със слинове[1] от раздаване само.

Моите очи не препълнят вече сълзи от срама на ония, които се молят; моята ръка закоравя за трепета на пълни ръце.

Къде се дяна сълзата на моето око и невинността на моето сърце? О, самотност на всички, които даряват! О, безмълвие на всички, които светят!

Много слънца кръжат в пустото пространство: към всичко, що е тъмно, говорят те със светлината си — за мен мълчат.

О, туй е враждата на светлината против онова, което свети: безжалостно следва тя своите пътища.

Несправедливо в глъбината на сърцето си към светещото, студено към слънцата — тъй върви всяко слънце.

Подобно буря летят слънцата по свои пътища, това е техният ход. Своята неумолима воля следват те, това е тяхната студенина.

О, това сте вие, вий, тъмни, вий, нощни, които създавате топлина от онова, що свети! О, вие само пиете мляко и отрада от вимето на светлината!

Ах, лед е около мен, моята ръка изгоря на ледното! Ах, жад има в мен, той чезне за вашата жажда!

Нощ е: ах, защо да съм светлина! И жад за нощното! И самотност!

Нощ е: ето блика из мен като извор моят копнеж — за реч копнея аз.

Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.

Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.

 

 

Така пееше Заратустра.

Бележки

[1] Слин (ост.) — мазол. — Б.ред.