Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (42) (Книга за всички и никого)

Прорицателят

„— И видях аз велика скръб да сполетява хората. На най-добрите омръзнаха делата им.“

Едно учение се появи, една вяра тръгна покрай него: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“

И от всички хълмове отекна: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“

Жънахме ние: но защо всички наши плодове изгниха и потъмняха? Какво падна от лошия месец през тая последна нощ?

Напусто беше всяка работа, отрова стана нашето вино, лош поглед ослани полята и сърцата ни.

Изсъхнахме всички и падне ли огън върху ни, ще се разпилеем като пепел: и на самия огън дори омръзнахме.

Пресекнаха всички извори за нас и морето се отдръпна. Да се разтръгне иска земята, но глъбината не ще да гълта!

„Ах, де има още море, в което човек би могъл да се удави“ — тъй ечи нашият вопъл, — чак през равните блата.

„Истина, и за умиране сме твърде уморени; и бдим още и все живеем в гробници!“

Тъй Заратустра чу да говори един прорицател; и неговото прорицание засегна сърцето му и преобрази го. Печален се луташе той и уморен; и заприлича на ония, за които говореше прорицателят.

— Истина — тъй каза той на своите ученици, — малко остава и ще дойдат тия дълги дрезгавини. Ах, как да спася моята светлина отвъд тях!

Да не се задуша в тая печал! Че на по-далечни светове трябва да бъде тя светлина, и на най-далечни нощи!

Тъй в сърцето угрижен се луташе Заратустра; и три дни наред не яде и не пи, нямаше мира и загуби дума. Най-сетне случи се, че падна в дълбок сън. А неговите ученици седяха наоколо му дълго да бдят нощем и чакаха загрижени дали ще се пробуди и пак заговори, и оздравее от своята скръб.

А ето речта, която Заратустра каза, когато се събуди; гласът му идеше до неговите ученици като от далнини:

— Чуйте съня, който сънувах, приятели, и помогнете ми да отгатна неговия смисъл!

Той ми е още гатанка, тоя сън; смисълът му е в него скрит и привързан и още не може да възлети над него със свободни криле.

Отрекъл бях всякакъв живот, тъй ми се присъни. Нощен и гробен пазач бях станал, там, на самотния планински замък на смъртта.

Там горе пазех аз нейните ковчези: пълни бяха задушните сводове с такива победни трофеи. Из стъклени ковчези ме гледаше превъзмогнат живот.

Мирисът на опрашени вечности дишах аз: знойна и прашна лежеше там моята душа. И кой би могъл да проветри там душата си!

Ведрина на полунощ беше все около ми, самотността бе приклекнала до нея; и, трета при тях, хриптящата мъртва тишина, най-лошата от моите другарки.

Ключове носех аз, най-ръждиви от всички ключове; и аз знаех с тях да отварям най-скрибуцащи порти.

Като зловещ грак се понесе звукът през дългите коридори, когато се подемаха вратите на портата: злокобно грачеше тая птица, не искаше тя да я будят.

Но още по-ужасно и свиващо сърцето беше кога всичко замлъкнеше пак и утихнеше наоколо, и аз седях сам в това коварно мълчание.

Тъй минаваше и се мъкнеше времето, ако още имаше време: отде да узнаех това! Но най-сетне се случи онова, което ме събуди.

Три пъти удариха удари по портата, подобно гръм, отекнаха се и ревнаха сводовете три пъти пак: тогава отидох към портата.

— Мора^[1]! — викнах аз. — Кой носи своята пепел на планината? Мора! Мора! Кой носи своята пепел на планината?

И аз натиснах ключа и повдигнах портата, и мъчих се. Но тя ни на пръст се открехна.

И ето че буен вихър джасна вратните й: писна, тресна, профуча и захвърли той отпреде ми един чер ковчег.

И в екота и писъка, и трясъка разпръсна се ковчегът и изригна хилядообразен смях.

И безчет деца, ангели, бухали, глумци и големи като деца пеперуди се изсмяха и загавриха, и забушуваха срещу ми.

Грозно се уплаших от това — то ме повали. И викнах аз от ужас, както никога не съм викал.

Но моят собствен вик ме събуди: и аз дойдох на себе си.

Тъй разправи Заратустра своя сън и млъкна: че не знаеше той още тълкуването на своя сън. Но ученикът, когото той най обичаше, стана бързо, улови ръката на Заратустра и рече:

— Твоят живот сам ни тълкува тоя сън, о, Заратустра! Не си ли сам ти вихърът с острия писък, който кърти портите на кулите на смъртта?

Не си ли сам ти ковчегът, пълен с пъстри злоби и ангелски сили на живота?

Истина, подобен на хилядообразен детински смях влиза Заратустра във всички гробници, смеещ се на тия нощни и гробовни пазачи, и на всички, що дрънчат с мрачни ключове.

Ще го стреснеш и низвъргнеш ти с твоя присмех; припадъкът и пробуждането ще докажат твоята мощ над тях.

А дори да би настанала дълга дрезгавина и смъртна умора, ти не ще залезеш на нашето небе, ти, застъпник на живота!

Нови звезди ни даде ти да видим и нови нощни велелепия; истина, и самия смях разпъна ти като пъстър шатър върху ни.

И винаги из ковчези детински смях ще блика; и винаги победоносен ще иде силен вихър за всяка смъртна умора: за това ти сам си ни залог и прорицател!

Истина, тях самите сънува ти, вразите си: това бе твоят най-тежък сън!

Но както ти се пробуди от тях и дойде на себе си, тъй и те трябва да се пробудят от себе си — и дойдат при теб!

Тъй рече ученикът и всички други навалиха около Заратустра и хващаха го за ръце и искаха да го придумат да остави леглото си и своята скръб и да се върне при тях. А Заратустра седеше изправен на одъра си и с отчужден поглед. Подобно някой, който се връща след дълго скитане по чужбина, гледаше той своите ученици и взираше се в лицата им; и все още не ги познаваше. Но когато го вдигнаха и изправиха на нозе, ето, погледът му изведнъж се промени, той разбра всичко, що се бе случило, поглади си брадата и рече със силен глас:

— Тъй да бъде! Има време за това; а сега се погрижете, ученици мои, за един добър обяд и скоро! Тъй мисля аз да изкупя лошите сънища! А прорицателят трябва да яде и пие до мен: и наистина, аз ще му покажа и едно море, в което може да се удави!

Тъй рече Заратустра. А след това гледа ученика, който му стана тълкувател на съня, дълго в лицето и поклати глава при това.