Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (58) (Книга за всички и никого)

Оздравяващият

1.

Една сутрин, наскоро след завръщането си в пещерата, скочи Заратустра като луд от леглото си, извика с ужасен глас и замаха ръце, като че ли и друг някой да имаше в леглото му, който не иска да стане от там; и тъй ехтеше гласът на Заратустра, че животните му уплашени се притекоха и от всички пещери и пукнатини, що бяха близо до пещерата на Заратустра, избяга всяка твар — летяща, пърхаща, пълзяща, скачаща, коя както вече можеше по крака и с криле. А Заратустра каза следните думи:

— Излизай, бездънна мисъл, из моята глъбина! Аз съм твой петел и утринна дрезгавина, успан червей: ставай! Моят глас трябва вече да те събуди!

Развържи възлите на ушите си: слушай! Защото аз искам да те чуя! Стани! Стани! Тук има доста гръм, та и гробовете ще се научат да слушат!

И затрий съня и всяко късогледство, и слепота от очите си!

Слушай ме също и с очите си: моят глас е цяр дори и за слепородените.

И веднъж събуден, ти ще останеш буден вечно. Не е в моя нрав да будя от сън прабабите, за да им кажа да продължават да спят! Мърдаш ли се, протягаш ли се, хъркаш ли? Ставай! Ставай! Не да хъркаш — ти трябва да говориш! Заратустра те зове, безбожникът!

Аз, Заратустра, застъпникът на живота, застъпникът на страданието, застъпникът на кръга — теб зова аз, моята бездънна мисъл!

Блазе ми! Ти идеш — аз те чувам! Моята бездна говори, моята последна глъбина аз превърнах в светлина!

Блазе ми! Насам! Дай ръка — ха! Пусни! Ха, ха! Отвращение, отвращение, отвращение — тежко ми!

2.

Но едва Заратустра изрече тия думи, повали се той като мъртъв и лежа дълго като мъртвец. Но като дойде пак на себе си, той беше блед и трепереше, и продължаваше да лежи, и дълго не искаше ни да яде, ни да пие. В такова състояние прекара той седем дни; но животните му не го оставяха денем и нощем освен когато орелът отлиташе за храна. И каквото грабнеше и донесеше, слагаше го той на леглото на Заратустра: тъй че Заратустра биваше ограден с жълти и червени ягоди, гроздове, розови ябълки, благоуханни билки и шушулки от пинии. А до нозете му лежаха прострени две агънца, които орелът беше отвлякъл с мъка от техния овчар.

Най-сетне, след седем дни, Заратустра се изправи на леглото си, взе една розова ябълка в ръка, помириса я и мирисът й му се видя приятен. Тогаз помислиха животните му, че е дошло време да говорят с него.

— О, Заратустра — казаха те, — седем дни лежиш вече с уморени очи: не искаш ли най-сетне пак да се изправиш на крака?

Излез из пещерата си: светът те очаква като градина. Вятърът си играе с тежки благоухания, които се стремят към тебе; и всички потоци биха желали да тичат подире ти.

Всички неща копнеят за теб, ти стоя сам седем дни — излез из своята пещера! Всички неща искат да станат твои лекари!

Дойде ли при теб ново познание, втасало, тежко? Като подквасено тесто лежеше ти, твоята душа се „издигна и преля навън“.

— О, мои животни — отвърна Заратустра, — бъбрете все тъй по-нататък и оставете ме да слушам! Приятно ми е, че бъбрите: дето се бъбри, струва ми се, че там светът се простира пред мен като градина.

Как е приятно, че има думи и звуци: не са ли думите и звуците дълги и призрачни мостове между вечноразединени същества?

Всяка душа има свой свят; за всяка душа всяка друга душа е един друг свят.

Тъкмо между най-подобното едно на друго видът най-хубаво мами — че над най-малката пропаст е най-мъчно да се съзида мост.

За мен — как може да има нещо извън мен? Няма нищо извън нас!

Но ние забравяме това при всеки звук; как е приятно, че забравяме!

Не са ли подарени имена и звукове на нещата, за да ободряват човека? Хубава лудория е говоренето: с него човек танцува над всички неща. Как е приятна всяка реч и всяка лъжа на звуковете! Със звуци танцува нашата любов върху пъстри дъги.

„О, Заратустра — казаха тогава животните, — за такива, които мислят като нас, всички неща сами танцуват: всичко идва и си подава ръка, и се смее, и отлита — и се връща.

Всичко отхожда, всичко се връща; вечно се обръща колелото на битието. Всичко умира, всичко отново разцъфва; вечно е на път годината на битието. Всичко се руши, всичко пак се възстановява; вечно се зида все същият дом на битието. Всичко си взема сбогом, всичко се пак поздравява; вечно остава верен на себе си кръгът на битието.

Всеки миг почва битието; около всяко «тук» се върти топката «там». Средата е вред. Крива е пътеката на вечността.“

— О, вие, палавници и латерни — отвърна Заратустра и се усмихна пак, — как добре знаете вие какво трябваше да стане в тия седем дни:

— и как онова чудовище пропълзя в гърлото ми и ме душеше! Но аз му отхапах главата и я изплюх далеч от себе си.

А вие — вие направихте улична песен от това? Но ето ме, че лежа тук, още уморен от туй хапане и изплюване, още болен от собственото си избавяне.

И вие гледахте всичко това? О, мои животни, нима и вие сте жестоки? Искахте ли вие да бъдете зрители на моята велика скръб, както правят хората? Човек именно е най-жестокото животно.

При трагедии, борби с бикове и разпятия той най-добре се е чувствал досега на земята; а когато си измисли ада, ето — това бе за него небе на земята.

Когато вика великият човек — мигом се притичва малкият при него; и езикът му виси из устата от удоволствие. Той нарича това свое „състрадание“.

Малкият човек, особено поетът — как усърдно обвинява той живота с думи! Слушайте, но не си запушвайте ушите за радостта, що се крие в цялото негово обвинение!

Такива обвинители на живота — тях животът надделява всеки миг. „Ти ме обичаш? — казва наглата. — Чакай още малко, за теб още нямам време.“

Човек е най-жестокото животно спроти себе си; и пред всичко, що се зове „грешник“ и „кръстоносец“, и „каещ се“, не си запушвайте ушите за насладата, която звучи в тези жалби и обвинения!

И сам аз — искам ли с това да бъда обвинител на човека? Ах, мои животни, само това научих аз досега, че най-злото у човека му е нужно заради неговото най-добро, —

— че най-злото у него е най-добрата му сила и най-твърд камък за висшия творец; и че човек трябва да стане по-добър и по-зъл.

Аз не бях прикован на тоя кръст, защото зная: човек е зъл — но защото виках, както никой още не е викал:

„Ах, защо най-злото у него е тъй нищожно! Ах, защо най-доброто у него е тъй нищожно!“

Великото отвращение от човека — то ме душеше и се промъкна в гърлото ми: и онова, което прорицателят предсказа: „Всичко е еднакво, всичко е напусто, знанието души.“

Дълга дрезгавина се влечеше пред мен, до смърт уморена, до смърт упоена скръб, която ми говореше с прозяваща се уста.

„Вечно се той възвръща, човекът, от когото си ти уморен, малкият човек“ — тъй говореше с прозявка мойта скръб и влачеше нозе, и не можеше да заспи.

На пещера се обърна човешката земя, нейната гръд хлътна, всичко живо стана за мен човешка плесен и кости, и гнило минало.

Моите въздишки се надвесваха над всички човешки гробове и не можеха вече да се възземат; моите въздишки и въпроси стенеха и се задавяха, и гризяха, и оплакваха денем и нощем.

„Ах, човек се вечно възвръща! Малкият човек се вечно възвръща!“ Наги видях аз и двамата някога, най-великия човек и най-малкия: съвсем подобни един на друг — съвсем човешки, и най-великият дори!

Съвсем малък най-великият! — това бе моето отвращение от човека! И вечно възвръщане и на най-нищожното! — това бе моето отвращение от всяко битие!

Ах, отвращение! Отвращение! Отвращение! Тъй рече Заратустра и въздъхна, и трепна; че си спомни своята болест. Но неговите животни не го оставиха да говори по-нататък.

„Стига си говорил, оздравяващи! — тъй му отвърнаха неговите животни, — а излез вън, дето те чака светът, подобен на градина.

Иди вън при розите и пчелите, и при роя гълъби! А най-вече при пойните птици — да се научиш от тях да пееш!

Че пеенето е за оздравяващите; нека здравият само говори. И ако здравият също иска песни, други песни иска той, не каквито иска оздравяващият.“

 

 

— О, вие, палавници и латерни, млъкнете! — отвърна Заратустра и се усмихна на своите животни. — Как добре знаете вие каква утеха си открих аз сам в тия седем дни!

Че ще трябва да запея пак — тая утеха си открих аз и това оздравяване: искате ли да направите от това пак нова улична песен?

— Стига си говорил — повторно му отвърнаха неговите животни, — по-добре направи си първо една лира, една нова лира.

Че виж, о, Заратустра! За твоите нови песни трябват нови лири.

Пей и вилней, о, Заратустра, излечи с нови песни душата си: за да носиш своята велика съдба, която досега не е била съдба на никой човек!

Защото твоите животни знаят много добре, о, Заратустра, кой си ти и какъв трябва да станеш: ето, ти си учителят на вечното възвръщане — и това е твоята съдба!

Че ти трябва пръв да възвестиш това учение — и как да не е тази велика съдба също и твоя велика опасност и болест!

Ето, ние знаем, какво учиш ти: че всички неща вечно се възвръщат и самите ние с тях, и че ние безброй пъти сме били вече тук, и всички неща заедно с нас.

Ти учиш, че има една велика година на създаването, едно чудовище велика година: тя трябва като пясъчен часовник все отново да се обръща, за да се изсипва и отсипва отново: тъй че всички тия години си приличат в най-голямото и в най-малкото — тъй че сами ние всяка велика година сме прилични на себе си в най-голямото и най-малкото.

И ако сега би искал да умреш, о, Заратустра: виж, ние знаем също как ти би говорил на себе си — но твоите животни те молят да не умираш още!

Ти би говорил и без трепет, дори задъхан от блаженство: че една голяма тежест и угнетение ще се свали от теб, ти, най-търпеливи!

„Ето, аз умирам и изчезвам — би рекъл ти, — и в миг съм нищо.“ Душите са тъй смъртни, както плътта.

Но връзката от причини, в която съм вплетен, се възвръща — тя пак ще ме създаде! Сам аз принадлежа към причините на вечното възвръщане.

Аз ще дойда пак с това слънце, с тая земя, с този орел, с тая змия — не за нов живот или по-добър, или подобен живот: аз вечно ще се възвръщам в този еднакъв и същ живот, в най-голямото и най-малкото, за да възвестя пак вечното възвръщане на нещата; за да повторя словото за великата пладня на земята и човека, за да възвестя пак човека и Свръхчовека.

Аз казах словото си, а моето слово ме сломи: тъй го иска моята вечна орис — като предвестник загивам! Ето, часът дойде загиващият сам да се благослови. Тъй свършва захождането на Заратустра.

 

 

Когато животните изрекоха тия думи, млъкнаха те и чакаха Заратустра да им каже нещо: но Заратустра не чуваше, че те мълчаха. Той лежеше тихо, със затворени очи, като спящ, макар да не спеше: че той се разговаряше със своята душа. Но змията и орелът, като го видяха тъй мълчалив, почетоха великата тишина около му и предпазливо се отдалечиха.