Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (40) (Книга за всички и никого)

За поетите

— Откакто познавам по-добре плътта — рече Заратустра на един от своите ученици, — духът за мен е вече само уподобение на дух; и всичко „непреходно“ — и то също е само символ.

„Чух те вече веднъж да казваш тъй — отговори ученикът, — и тогаз ти прибави: «но поетите лъжат твърде много.» Защо каза, че поетите лъжат твърде много?“

— Защо? — рече Заратустра. — Ти питаш защо? Аз не съм от ония, които човек смее да пита за тяхното защо.

Нима от вчера аз живея? Аз вече отдавна преживях основанията на своите мнения.

Нямаше ли да се обърна на бъчва за спомени, ако исках да удържа при себе си и своите основания?

Много ми е и това, да спазя само мненията си; и не една птица изхвръкна вече.

И между тях също намирам аз някое прилетяло животно в моя гълъбарник, което е чуждо за мен, и което трепери, ако сложа ръка върху му. Но какво ти каза веднъж, Заратустра? Че поетите лъжат твърде много?

— Но и Заратустра е поет.

Вярваш ли сега, че той с това казва истината? Защо вярваш това?

Ученикът отговори: „Аз вярвам в Заратустра.“ Но Заратустра поклати глава и се усмихна.

— Вярата не ме прави блажен, — рече той, — особено вярата в мен.

Но да приемем, че някой съвсем сериозно кажеше — поетите твърде много лъжат: той има право — ние твърде много лъжем.

И твърде малко знаем ние и сме лоши ученици: тъй че трябва да лъжем.

И кой от нас, поетите, не е подправял виното си? Не една отровна бърканица е вършена в нашите зимници, не малко неща са ставали там, които не могат се описа.

И защото малко знаем, то ни харесват от сърце нищите духом, най-вече когато са те млади женици!

Ние сме петимни дори и за такива неща, които бабичките си разправят вечер. Това сами ние наричаме вечно женственото у нас.

И като да има особен таен достъп към знанието, който се зарива за ония, що нещо учат: и вярваме ние в народа и неговата „мъдрост“. Но това вярват всички поети: че който лежи на тревата или нейде по уединени склонове, наострил уши, узнава много за нещата, които са между земята и небото.

И обземат ли ги нежни вълнения, поетите винаги мислят, че самата природа е влюбена в тях.

И се примъква до техните уши, да им пришепне тайни и влюбени ласкави думи: с това се пъчат и надуват те пред всички смъртни!

Ах, има толкова неща между земята и небото, за които само поетите са се отпущали да бленуват нещо!

И още повече над небето: че всички богове са символи на поета, измислица на поета!

Истина, нас винаги все нагоре ни дърпа — именно към царството на облаците: върху тия слагаме ние нашите пъстри блянове и наричаме ги тогава богове и свръхчовеци.

Че доста леки са те и тъкмо за там са! — всички тия богове и свръхчовеци.

Ах, как ми омръзна всичко това недостижимо, което иска без друго да стане събитие. Ах, как ми омръзнаха тия поети!

Когато Заратустра рече тъй, разгневи се ученикът му, но мълчеше. Също и Заратустра мълчеше; и погледът му се бе обърнал навътре, като да гледаше далеч в далнини. Най-сетне той въздъхна и дойде на себе си.

— Аз съм от днес и отколе — каза той тогава, — но в мене има нещо, което е от утре и вдругиден и от всякога.

Омръзнаха ми поетите старите и новите: повърхностни са те всички и плитки моря. Те не са мислили достатъчно надълбоко: затова тяхното чувство не потъна до основата.

Малко похот и малко скука: това са били техните най-добри размисли.

Лъх и бяг на призраци е за мен всичкото им дрънчене на арфа; нима знаеха те досега що е страстен порив на звуковете!

Те не са и чисти достатъчно: те размътят всяка своя вода, за да се вижда дълбока.

И с това обичат те да се показват придобрители: но посредници и смесители си остават те, и посредствени, и нечисти!

Ах, аз хвърлих мрежата си в техните морета, като исках да уловя добра риба: но все глава на някой стар бог издърпвах.

Тъй морето даде на гладния един камък. И те сами невям от море произхождат.

Разбира се, намират се и перли в тях: толкова повече приличат те на твърди мидни животни. И вместо душа намирах често у тях тиня всолена. От морето се научиха те още и на суетност: не е ли морето паунът на пауните?

И пред най-грозния бивол разперя то опашка, никога не му омръзва неговото везано ветрило от сребро и коприна.

Упорито гледа го биволът, в душата си близо до пясъка, още по-близо до храсталака, но най-близо до блатото.

Що му е нему хубост и море, и пауново труфило! Тая притча казвам аз на поетите.

Истина, самият техен дух е паун на пауните и море от суета!

Зрители иска духът на поета: че ако ще би да са и биволи! Но тоя дух ми омръзна: и аз виждам да иде време, когато сам той на себе си ще омръзне.

— Променени видях аз вече поетите и с поглед насочен към себе си.

Видях да идат покаяници на духа: те израстоха от тях.

Тъй рече Заратустра.