Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (80) (Книга за всички и никого)

Песен на опиянението

1.

А между това един след друг те бяха излезли на свободен въздух в прохладната унесена нощ; само Заратустра водеше за ръка най-грозния, да му покаже своята света нощ и голямата кръгла луна, и сребристите водопади при пещерата си. Там застанаха те най-сетне мълком един до друг, цял куп стари хора, но с успокоено мъжествено сърце и възчудени в себе си, че им е било тъй добре на земята; а тайнствеността на нощта се приближаваше все повече и повече до сърцето им.

И отново Заратустра помисли в себе си: „О, как ми харесват тия висши човеци!“ — но той не каза това, защото уважаваше тяхното щастие и мълчанието им.

Но ето, че се случи онова, което през тоя чуден дълъг ден бе най-чудното — най-грозният човек почна още веднъж и за последен път да гълголи и да сумти, и докато проговори — ето, изведнъж изскочи чист един въпрос из неговите уста, един добър дълбок ясен въпрос, който раздвижи сърцето в плътта на всички, които го слушаха.

— Всички вие, приятели мои — каза най-грозният човек, — как ви се струва? Заради тоя ден аз за пръв път съм доволен, че цял живот живях.

И че ви свидетелствам, това още не ми е достатъчно. Заслужава да се живее на земята: един ден, един празник със Заратустра ме научи да обичам земята.

„Това ли беше животът? — ще кажа аз на смъртта. — Добре тогаз! Още веднъж!“

Приятели мои, как ви се струва? Не искате ли като мене да речете на смъртта: „Това ли беше животът? Добре, за Заратустра тогава! Още веднъж!“

Тъй рече най-грозният човек; но то беше не много преди полунощ. И какво мислите вие се случи тогава? Щом висшите човеци чуха въпроса му, веднага познаха своята промяна и оздравяване; а кой им беше дал това; тогава те наскачаха към Заратустра, благодарящи, почитащи, милващи, целуващи ръката му, тъй както беше навик на всеки един — и тъй едни се смееха, други плачеха. А старият гадател танцуваше от радост; и ако дори тогава той е бил, както някои казват, упоен от сладко вино, то навярно е бил още по-упоен от сладкия живот и се е отрекъл от всяка умора. Има дори и такива, които разказват, че тогава магарето танцувало: не току-тъй отнапред най-грозният човек му бил дал вино да пие. Било тъй или инак; и ако нея вечер наистина магарето не е танцувало, то са станали тогава по-големи и по-чудни работи от танеца на едно магаре. Накъсо, както казва пословицата на Заратустра: „Че какво от това!“

2.

А Заратустра, когато се случи това с най-грозния човек, стоеше там като опиянен — погледът му угасна, езикът му се преплете, краката му се люшкаха. И кой би познал какви мисли минаваха тогава през душата на Заратустра? А явно бе, че духът му отстъпи назад и отлетя напред и се намери в далнини и в същото време „на високия ярем“, както е писано, „между две морета, между минало и бъдеще зареян като тежък облак“. Но полека-лека, докато висшите човеци го държаха на ръце, той дойде малко на себе си и отстраняваше с ръце навалицата почитатели и загрижени; но той не проговори. Изведнъж бързо извърна глава, като че му се счу нещо: той допря пръст на устни и рече:

„Елате!“

И тутакси наоколо стана тихо и тайнствено; а из глъбината се възземаше полека звънът на една камбана. Заратустра се вслуша, както и висшите човеци; а сетне допря за втори път пръст на устни и рече пак:

— Елате! Елате! Полунощ приближава! — и гласът му се промени. Но той още не се мръдваше от място: тогава стана още по-тихо и тайнствено, и всичко се вслуша, също и магарето, и почетните животни на Заратустра, орелът и змията, а като тях и пещерата, и големият студен месец, и самата нощ. А Заратустра допря за трети път ръка на устни и рече:

— Елате! Елате! Елате! Да вървим! Настана часът да вървим в нощта!

3.

Полунощ приближава, висши човеци, и аз искам да ви кажа нещо на ухото, както оная стара камбана ми каза на ухо — тъй тайнствено, тъй страшно, тъй сърдечно, както оная полунощна камбана ми говори, която повече е преживяла от всеки човек; която е изброявала ударите на сърцето и болките на вашите бащи: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън! Старата дълбока полунощ!

Тихо! Тихо! Сега се чува много нещо, което през деня не смее да се обади; но ето, в хладния въздух, когато всеки шум на вашите сърца утихна — ето че говори, ето че сама се слуша, ето че се промъква в нощните будни души: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън!

Нима ти не чуваш как тя тайнствено, страшно, сърдечно на теб говори, старата дълбока, дълбока полунощ?

О, човек! Внимавай!

4.

Тежко ми! Къде се дяна времето? Не потънах ли аз в дълбоки кладенци? Светът спи.

Ах! Ах! Псето вие, месецът грее. По-добре умрял бих, отколкото да ви кажа какво мисли моето полунощно сърце.

Ето, вече аз умрях. Свърши се. Паяк, какво плетеш паяжина около ми? Кръв ли искаш? Ах! Ах! Роса пада, иде часът — часът, в който ме побиват тръпки и треперя, той пита и пита, и пита: „Кой има сърце за това?

Кой трябва да бъде властител на земята? Кой иска да каже: тъй трябва вие да се леете, вие, големи и малки реки!“

— Часът приближава: о, човек, ти, висш човек, внимавай! Тая реч е за изтънчени уши, за твоите уши — какво дълбоката полунощ говори?

5.

Унася ме, там, душата ми играе. Дневен труд! О, дневен труд! Кой да бъде властител на земята?

Месецът е хладен, вятърът мълчи. Ах! Ах! Възлитахте ли доста високо? Вие танцувахте: но кракът не е крило.

Вие, добри танчари, всяка радост се свърши: виното стана тригя^[1], всяка чаша стана хрупкава, гробовете зашептяха.

Вие не възлетяхте доста високо: ето че гробовете шепнат: „Спасете умрелите! Защо е тъй дълго нощ? Не упоява ли ни месецът?“

Вие, висши човеци, спасете гробовете, събудете труповете! Ах, какво още дълбае червеят? Приближава, приближава часът, бумти камбаната, сърцето още хрипти, червеят все още дълбае, червеят на сърцето.

Ах! Ах! Дълбок е светът!

6.

Сладка лиро! Сладка лиро! Аз обичам твоя звук, твоя опиянен звук на слепок!

— Откога ли, откъде ли иде твоят звук, отдалеч, от езерата на любовта! Ти, стара камбано, ти, сладка лиро! Всяка скръб ти е разкъсвала сърцето, скръбта на баща, на деди, на прадеди; речта ти узря:

— узря като златна есен и следпладня, като моето сърце на пустинник — ето че говориш ти — сам светът узря, гроздът червенее,

— сега иска да умре, от щастие да умре. Вие, висши човеци; не подушвате ли? Тайно лъхна мирис,

— дъхът и мирисът на вечността, един розовоблагатен, кафен златновинен мирис от старо щастие,

— от опиянено полунощно-смъртно щастие, което пее: Дълбок е светът и глъбината му незнайна за деня!

7.

Остави ме! Остави ме! Аз съм пречист за тебе. Не ме досягай! Не бе ли моят свят сега съвършен?

Моята кожа е пречиста за твоите ръце. Остави ме, ти, глупав груб душен ден! Полунощта не е ли по-ясна?

Най-чистите нека бъдат властители на земята, най-незнайните, най-силните, полунощните души, които са по-ясни и по-дълбоки от всеки ден. О, ден, ти ме дебнеш? Ти посягаш да хванеш моето щастие? Аз съм богат, самотен, една златна съкровищница?

О, свят, ти ме искаш? Световен ли съм аз за теб? Или духовен? Или божествен? Но, ден и свят, вие сте тъй груби — имайте по-умни ръце, посегнете към по-дълбоко щастие, към по-дълбоко нещастие, посегнете към кой да е бог, не посягайте към мен —

— моето нещастие, моето щастие е дълбоко, ти, чуден ден, и все пак не съм аз бог, никакъв бог, никакъв божи ад: дълбока мъка го гнети!

8.

Божията мъка е по-дълбока, ти, чуден свят! Посегни към божията мъка, не към мен! Какво съм аз! Една опиянена сладка лира, —

— една полунощна лира, един камбанен тъмен звън, който никой не разбира, но който трябва да говори пред глухи, вие, висши човеци! Защото вие не ме разбирате!

Там! Там! О, младост! О, пладня! О, следпладня! Ето, дойде вечер и нощ, и полунощ — псето вие, вятърът:

— не е ли вятърът псе? Той скимти, той лае, той вие. Ах! Ах! Как тя въздиша: как тя се смее, как тя хрипти и стене, полунощта!

Как трезво тя сега говори, тая опиянена мечтателка! Тя навярно е надпила своето опиянение? Тя се разведря? Тя преживя?

— Своята мъка, тя преживя насън, старата дълбока полунощ, а повече още своята радост. Радост, когато мъката е дълбока: от мъката е по-дълбока радостта.

9.

Ти, лоза! Що възхваляш? Нали вече те отрязах! Аз съм жесток, ти се разкървави — какво значи, че ти възхваляш моята опиянена жестокост?

„Което стана съвършено, всичко зряло — иска да умре!“ Тъй казваш ти.

Благословен, благословен да е косерът! Но всичко незряло иска да живее: уви! Мъката говори: „Махни се! Отлети! О, мъка!“ Но всичко, що страда, иска да живее, за да узрее, да се възрадва и копнее,

— да копнее за далечното, висшето, по-ясното. „Искам наследници — тъй говори всичко, що страда — искам деца, не ща себе си“, —

— а радостта не ще наследници, не ще деца — радостта иска себе си, иска вечност, иска възвръщане; иска всичко въвеки себеподобно.

Мъката говори: „Разбий се, окървави се, сърце! Върви, нога! Крило, лети! Нагоре! Към върха! О, мъка!“ Тъй! Напред! О, старо мое сърце: мъката говори: „Отлети!“

10.

Вие, висши човеци, как ви се струва? Гадател ли съм? Мечтател ли? Опиянен? Един сънотълкувател? Една полунощна камбана? Една капка роса? Лъх и дъх на вечността? Не чувате ли? Не подушвате ли? Тъкмо бе светът ми съвършен, полунощта е и пладня — болката е и радост, проклятието е и благословия, нощта е и слънце. Махнете се! Или научете: мъдрецът е и безумец. Казвали ли сте някога „да“ за някоя радост? О, приятели мои, тогава сте казвали „да“ и за всяка мъка. Всички неща са споени, нанизани влюбени —

— искали ли сте някога веднъж, дваж, говорили ли сте някога: „Ти ми харесваш, щастие! Мигновение! Миг!“ Тогава сте поисквали всичко назад!

— Всичко изново, всичко вечно, всичко споено, нанизано, влюбено, о, така обичахте вие света —

— вие, вечни, вие го обичате вечно и винаги: а и на мъката казвате: отлети, но пак се върни. Че радостта, тя иска вечността!

11.

Всяка радост иска вечност за всички неща, иска мед, иска квас, иска опиянена полунощ, иска гробове, иска гробовни сълзи-утеха, иска позлатени вечерни зари —

— какво не иска радостта! Тя е по-жадна, по-сърдечна, по-гладна, по-страшна, по-тайна от всяка скръб, тя иска себе си, тя хапе в себе си, волята на вечното се бори в нея —

— тя иска любов, тя иска омраза, тя е пребогата, дарява, захвърля, проси да я вземе някой, благодари на оня, що я взема, тя би желала да бъде ненавиждана — тъй богата е радостта, че жаднее за мъка, за ад, за омраза, за позор, за недъг, за света — защото тоя свят, о, вие го знаете!

Вие, висши човеци, за вас чезне тя, радостта, необузданата, блажена — за вашата мъка, вие, несполучени! За несполученото чезне всяка вечна радост.

Защото всяка радост иска сама себе си, затова иска тя и сърдечна мъка!

О, щастие, о, болка! Разбий се, сърце! Вие, висши човеци, научете, радостта иска вечност — радостта иска вечност за всички неща, тя иска дълбока и дълбока вечност!

12.

Научихте ли вече моята песен? Отгатнахте ли какво иска тя? Добре! Напред! Вие, висши човеци, тъй пейте моята песен! Запейте ми сами песента, чието име е „Още веднъж“, чийто смисъл е „Вовеки веков!“ — пейте, вие, висши човеци, на Заратустра песента!

О, човек! Внимавай!

Какво дълбока полунощ говори?

„Аз спах, в нечакан час ме сън обори,

И глас от сън дълбок ме сепна: ставай!

Дълбок е светът,

И глъбината му незнайна за деня.

Дълбока мъка го гнети —

От мъката е по-дълбока радостта.

И мъката говори: Отлети!

А радостта, тя иска вечност —

Дълбока и дълбока вечност!“