Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (33) (Книга за всички и никого)

Танцувалната песен

Една вечер вървеше Заратустра със своите ученици през гората; и като диреше някой извор, ето че излезе на тиха зелена поляна, обиколена с дървеса и храсти: на нея танцуваха девойки, заловени една за друга. Щом познаха Заратустра, те оставиха играта; но Заратустра пристъпи приветно към тях и каза тия думи:

— Недейте оставя танеца си, вий, обични девойки! Ни пакостник иде при вас да ви развали играта с лош поглед, нито враг на девойки.

Божи ходатай съм аз пред дявола: а той е духът на тежестта. Как мога аз, лекостъпни, да бъда враг на божествени танци? Или на момински нозе с хубави глезени?

Гора съм аз и нощ от тъмни дървеса: но който се от моя мрак не плаши, той ще намери и рози да висят под моите кипариси.

И малкия бог той там ще намери, най-милия на девойките: край извора той лежи тихо, със затворени очи.

Истина, сред бял ден заспа той, крадецът на дните! Да не е тичал премного подир пеперудите?

Недейте ми се сърди, хубави девойки, че ще накажа малкия бог! Ще вика той и ще плаче — но разсмива той и когато плаче!

И със сълзи на очи трябва той да ви моли за един танец; и сам аз ще изпея една песен за неговия танец.

Песен за танец и присмех над духа на тежестта, над моя най-висш и всемогъщ дявол, за когото казват, че бил „господар на света“.

И ето песента, която Заратустра пя, когато Купидон и девойките танцуваха заедно:

В окото ти погледнах аз недавна, о, живот! И в непостижна глъбина ми се стори, че потънах.

Но ти ме извади с въдица златна; и усмихна се на подбив, когато те нарекох непостижен.

„Тъй говорят всички риби — каза ти, — което те не могат да постигнат, е непостижимо.

Но променлив съм аз и необуздан и във всичко жена, и то недобродетелна:

Макар за вас, мъже, да съм «дълбока» или «вярна», «вечна» и «тайнствена».

Но, вие, мъже, ни надарявате все с вашите добродетели — ах, вий, добродетелни!“

Тъй се изсмя, невярната; но аз никога не вярвам на нея и нейния смях, когато тя сама за себе си говори зле.

И когато на четири очи говорих с необузданата си добродетел, гневливо тя рече: „Ти желаеш, ти жаднееш, ти обичаш, затуй само хвалиш живота!“

Без малко щях зло да й отвърна и на разгневената да кажа истината; а по-зло не може се отговори от туй „да кажеш истината“ на своята мъдрост. Тъй е именно между нас трима ни. От все сърце аз обичам само живота — и то най-вече тогаз, когато го мразя!

А че обичам мъдростта, и често твърде силно: то е защото тя ми тъй много напомня живота!

Тя има неговите очи, смеха му и неговата златна въдична пръчица: що съм крив аз, че двете тъй много си приличат?

И когато животът ме попита веднъж: „Коя е тя, мъдростта?“ — Аз отвърнах с жар: „Ах, да! Мъдростта! Жаднеем за нея и ненаситни сме, поглеждаме я през було, с мрежа я ловим.

Дали е хубава? Знам ли аз! Но тя е стръв и за най-старите шарани.

Променлива е тя и упорита; често я виждах аз да хапе устни и с гребен навъзкос да се реши.

Може би да е зла и във всичко жена; но тъкмо когато зле говори за себе си, тогаз най привлича.“

Като казах това на живота, той злобно се изсмя и затвори очи. „За кого говориш? — каза той. — Да не е за мен? И да имаше право — нима ми се казва това тъй в лице? Говори сега и за твоята мъдрост тъй също!“

Ах, и ето отвори пак своето око, ти, обичен живот! И мислех, че отново потъвам в непостижното.

Тъй пя Заратустра. Но щом се свърши танецът и девойките се разотидоха, той се натъжи.

„Отдавна вече слънцето залезе, — каза той най-сетне, — поляната е влажна, от горите иде хлад.

Нещо незнайно е около ми и гледа замислено. Как! Ти си жив още, Заратустра?

За какво? Защо? От що? Де? Къде? Как? Не е ли безумие, още да живееш?

Ах, приятели мои, то е вечерта, която тъй пита из мен. Простете ми тъгата!

Вечер настана: простете ми, че настана вечер!“

Тъй рече Заратустра.