Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (54) (Книга за всички и никого)

Завръщане дома

О, самотност! Ти, моя родино самотност! Твърде дълго живях аз диво на дива чужбина, та да не се върна със сълзи при теб!

Заканвай ми се с пръст сега, както майки се заканват, усмихни ми се, както майки се усмихват, кажи ми: „А кой беше тоз, който някога като вихър отлетя от мен?

— Който на раздяла извика: твърде дълго седях аз при самотността и отучих се от мълчанието! Това ти най-сетне научи?“

„О, Заратустра, всичко зная аз: и че между тълпата ти се чувстваше по-отчужден, саменичък, отколкото кога да е при мене!“

„Друго е отчужденост, друго — самотност: Това ти вече научи! И че между хората ти все ще бъдеш див и чужд: див и чужд дори и кога те обичат: че преди всичко те искат да бъдат щадени!“

„А тук ти си в своя роден кът и дома; тука можеш всичко да изказваш и да излееш душата си, нищо не се срамува тук от скрити, втвърдени чувства.“

„Тук се стичат галено всички неща при твоята реч и те ласкаят: защото те искат да яздят на твой гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина.“

„Пряко и искрено смееш ти да говориш тук на всички неща: и наистина, като похвала звучи то в техните уши, че един на всички говори пряко!“

„Но друго нещо е отчужденост. Че помниш ли, о, Заратустра?

Тогаз, когато твоята птица викаше над теб, а ти стоеше в гората, незнаещ къде? Близо до един труп: когато ти казваше: нека моите животни ме водят! Намерих, че между хората е по-опасно, отколкото между животните: Това беше отчужденост.“

„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато седеше на своя остров, между празни котли един извор на вино, като даваше и раздаваше, между жадните леещ и проливащ: додето най-сетне, сам жаден, сядаше между опиянените и се оплакваше нощем: «Не е ли вземането по-блажено от даване?

А краденето още по-блажено от вземане?» Това беше отчужденост!“

„И помниш ли още, о, Заратустра? Когато настана твоят най-тих час и теб от самия тебе прокуди, когато той със зъл шепот каза: «Речи и умри!»

Когато той оскърби твоето очакване и мълчание и обезсърчи твоя кротък дух — това беше отчужденост!“

О, самотност! Ти, моя родино самотност! Как блажено и нежно говори твоят глас към мен!

Ние не се питаме един друг, ние не се оплакваме един другиму, ние двама наедно минаваме през двери.

Че у теб е отворено и ясно; а също и часовете бягат тук лекостъпно. В мрачината човек пренася времето по-тежко, отколкото на светло.

Тук ми се разкриват всички думи на битието и съкровищници на думи: всяко битие иска тук да стане слово, всяко начало иска тук от мен да се научи да говори.

А там долу — там всяко говорене е всуе! Там забравата и преходността са най-добрата мъдрост. Това научих аз!

Който иска всичко да проумее у хората, той би трябвало до всичко да се докосне. Но за това моите ръце са твърде чисти.

Аз не мога вече да дишам техния дъх, ах, защо живях тъй дълго в техния шум и развален дъх!

О, блажена тишина около ми! О, чисти аромати около ми! О, как тази тишина поема издълбоко чисто дихание! О, как тя се вслушва, тая блажена тишина!

Но там долу — там всичко говори, там нищо не се чува. Човек може там с камбани да разгласява своята мъдрост: базиргяните на пазара пак ще я заглушат със своите мангъри^[1]!

У тях всичко говори, никой не знае вече да разбира. Всичко пада във водата, нищо не пада вече в дълбоки извори.

Всичко у тях говори, но нищо не им се удава вече и не идва до край. Всичко кудкудяка, но кой още иска да седи мирно въз полога и да мъти яйца?

Всичко у тях говори, всичко се с думи разкъсва. И което вчера още беше много твърдо за самото време и зъба му: днес то виси от устата на днешните сдъвкано, стрито и сгризано.

Всичко у тях говори, всичко бива вадено наяве. И което някога се е наричало тайна и съкровеност на дълбоките души, днес то принадлежи на уличните викачи и други пеперуди.

О, ти, странно човешко същество! Ти, шум в тъмните улици! Ти пак лежиш зад мен сега — моята най-голяма опасност лежи зад мен!

В щадене и състрадание е винаги лежала моята най-голяма опасност; а всяко човешко същество иска да бъде щадено и търпяно.

С неизказани истини, с ръка на безумец и с обезумяло сърце и богат с дребни лъжи на състрадание — тъй живях аз винаги между хората.

Предрешен седях аз между им, сам готов да се отрицая, само да мога тях да изтърпя, като си думах често: „Безумец, ти не познаваш хората!“

Човек се отучва да познава хората, когато живее между тях: толкова неща има, зад които хората се затулят — какво значат в такъв случай далекогледи, проницателни очи!

И когато те не ме зачитаха за нищо, аз, безумец, ги щадях повече от себе си: привикнал на строгост към себе си и сам на себе си често отмъщавайки за това щастие.

Изпожилен от толкоз отровни мухи и прояден като камък от безбройни капки злоба, тъй седях аз посред тях и си думах: „Невинно е всяко дребно нещо поради своята дребнавост!“

Особено тези, които наричат себе си „добри“, намерих като най-отровни мухи: те хапят с пълна невинност, те лъжат с пълна невинност; как биха могли те към мен да бъдат справедливи!

Който живее между добри, него състраданието учи да лъже. Състраданието прави задушен въздуха на всички свободни души. Че глупостта на добрите е неизмерима.

Сам себе си да скривам и своето богатство — това научих там долу аз: че намерих всякого беден духом. Това беше измамата на моето състрадание, че за всякого аз знаех, че у всякого виждах и усещах, колко дух му беше доста и колко дух беше премного за него!

Техните надути мъдреци — наричах ги мъдри, а не надути — тъй се научих аз да преглъщам думи. Техните гробари — наричах ги изследвачи и учени — тъй научих аз думите да заменям.

Гробарите си изкопават болести. Под стара смет се таи лоша смрад. Не трябва да бъркаме в тинята. Трябва да живеем в планините.

С блажени ноздри дишам аз отново планинска свобода! Избавен е най-сетне носът ми от миризмата на всякакво човешко същество!