Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (22) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

За волната смърт

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Още звучи странно учението: „Навреме умри!“

Навреме умри: тъй учи Заратустра. Разбира се, който не е живял навреме, как навреме би умрял? По-добре никога да не се е раждал! — тъй пожелавам аз на лишните.

Но и лишните придават важност на своята смърт; и на най-кухия орех — и нему се ще да бъде строшен.

Всички дават важност на смъртта: но смъртта все още не е празненство. Още не са се научили хората, как се освещават най-хубавите празници.

Смъртта изпълнителка ви показвам аз, която за живите е остен и обет.

Своя смърт умира изпълнителят, победоносен, обкръжен от ония, които се надяват и дават обет.

Тъй би трябвало да се научим да мрем; и да няма празненство, в което такъв един умиращ да не освещава клетвите на живите!

Тъй да умреш е най-добре; а второто е: в борба да умреш и да прахосаш една велика душа.

Но за бореца, както и за победителя, еднакво ненавистна е вашата ухилена смърт, която се примъква като крадец — а дохожда като господар.

Своята смърт ви възхвалявам аз, волната смърт, която ми идва, защото аз искам.

А кога ще поискам аз? Който има цел и приемник, той желае смъртта навреме за целта и приемника си.

И от почит към цел и приемник той вече не ще окача увехнали венци в светилището на живота.

Наистина, не искам аз да приличам на въжари: те опъват надлъж своите нишки и при това сами вървят все назад.

Мнозина остаряват и за своите истини и победи — беззъби уста нямат вече право за всяка истина.

И всеки, който иска да има слава, трябва навреме да се прости с почестта и да изпита мъчното изкуство навреме да си върви.

Спри ония, що те ядат, тъкмо когато си най-вкусен: това знаят ония, които искат да бъдат дълго време обичани.

Има, то се знае, кисели ябълки, чиято съдба иска те да дочакат последния ден на есента. И едновременно стават те зрели, жълти и сбръчкани.

На други остарява по-рано сърцето, на други — умът. А някои са стари в младост: но късномладият трае дълго млад.

На мнозина животът е несполучлив: отровен червей им подяжда сърцето. Нека гледат — дано със смъртта си по да сполучат.

Мнозина никога не стават сладки, те сгниват още през лятото.

Страх само ги удържа на техния клон.

Много и премного живеят и предълго висят на своите клони. Дано дойде буря, да оттресе от дървото всичката тая гнилоч и червивост.

Дано дойдат проповедници на бързата смърт! Те би били истинските бури и разтърсвачи на дървесата на живота! Но аз слушам да проповядват само бавна смърт и търпение към всичко „земно“.

Ах, вие проповядвате търпение към земното? Това земно — то е премного търпеливо към вас, вие, хулители!

Истина, твърде рано умря онзи израилтянин, когото почитат проповедниците на бавната смърт: и за мнозина биде оттогава съдбоносно, че тъй рано той умря.

Той знаеше само сълзите и скръбта на Израиля, заедно с омразата на добрите и праведните — израилтянинът Иисус — и обзе го копнеж за смърт.

Да беше той в пустинята останал, далеко от добри и праведни! Може би научил би се той да живее и земята да обича — а и смеха при туй!

Вярвайте ми, братя мои, твърде рано той умря; отрекъл би той сам учението свое, да беше доживял до моите години! Благороден достатъчно беше той, за да отрече!

Но недозрял беше той още. А младежът обича незряло и незряло той мрази човек и земя. Обвързани и тежки са нему душата и крилата на духа.

Но в мъжа има повече дете, негли в младежа, и по-малко скръб: той по-добре разбира смъртта и живота.

Свободен за смъртта и свободен в смъртта, един свят отрицател, когато вече не е време за утвърждение: тъй разбира той смъртта и живота.

Вашата смърт да не бъде похула за човека и земята, приятели мои: това изисквам аз от меда на душата ви.

При смъртта трябва вашият дух и вашата добродетел все още да сияят, подобно вечерна заря около земята: инак смъртта ви не ще да е както трябва да бъде.

Тъй искам сам аз да умра, щото вие, приятели, да можете поради мен повече да обикнете земята; и на земя искам пак да стана, да намеря покой в нея, която ме роди.

Истина, една цел имаше Заратустра, той хвърли своята топка. Сега вие, приятели, сте приемници на моята цел, вам хвърлям аз златната топка. От всичко най ми е драго да гледам вас, приятели мои, да хвърляте златната топка! Затова ще остана още малко на земята аз: простете ми това!

 

 

Тъй рече Заратустра.