Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (62) (Книга за всички и никого)

Жертвоприношение с мед

И пак минаха месеци и години над душата на Заратустра, и той не ги забеляза; но косата му побеля. Един ден, като стоеше той на камъка пред своята пещера и гледаше тихо в далнини — а оттам се виждаше морето, далеч през развълнуваните бездни — неговите животни замислено ходеха около него и най-сетне се спряха отпреде му.

„О, Заратустра — казаха те, — не възчакваш ли своето щастие?“

— Малко ща да знам за щастие! — отвърна той. — Отдавна вече не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.

„О, Заратустра — повторно казаха животните, — това казваш ти като някой, който е преситен. Не лежиш ли ти в едно небесносиньо езеро от щастие?“

— Вие, палавници и глумци — отвърна Заратустра и се усмихна, — как добре избрахте сравнението! Но вие знайте също, че моето щастие е тежко и не като подвижна водна вълна: то ме мъчи и не ще да се махне от мен, прилепено като разтопена смола.

Тогава животните, замислени, го обиколиха пак и повторно застанаха отпреде му. „О, Заратустра — казаха те, — затова ли ставаш ти все по-жълт и по-мрачен, макар твоята коса да се показва бяла и ленена? Виж, ти седиш в своята смола-неволя!“

— Що думате вие там, мои животни — рече Заратустра и се засмя при това, — наистина, аз злослових, като говорих за смола-неволя. Както с мен, тъй е и с всички плодове, що узряват. Медът в жилите ми е, който прави кръвта ми по-гъста и душата ми потиха.

„Тъй ще бъде, о, Заратустра — отвърнаха животните и се приближиха до него, — но не искаш ли днес да се качиш на някоя висока планина? Въздухът е чист и днес се вижда от света повече от всеки друг път.“

— Да, животни мои — отговори той, — вие съветвате превъзходно и мен тъкмо по сърце: днес искам аз да се изкача на висока планина! Но погрижете се там да има мед наръки, жълт, бял, добър, пресен, годен златен мед на пити. Защото знайте, че аз там горе искам да принеса мед жертва.

Но когато Заратустра беше горе на върха, изпрати той назад животните, които го придружаваха, и видя, че е вече сам — тогава се смя той от все сърце, огледа се и рече тъй:

— Че говорих за жертви и жертвоприношение с мед, това беше само хитрост на думи и, наистина, едно полезно безумие! Горе тук аз мога вече по-свободно да говоря, отколкото пред пещерата на пустинника и домашните животни на пустинника.

Що казвам жертване! Аз прахосвам, каквото ми дарят, аз, прахосник с хиляди ръце: как ще смея да назова това жертвоприношение!

И когато аз пожелах мед, пожелах само стръв и сладък сок, и мъзга, за което ръмжащи мечки и чудни мрачни зли птици се облизват — най-добрата стръв, необходима за ловци и рибари.

Че ако светът прилича на тъмна гора, пълна със зверове, и на градината за удоволствие на всички развилнели ловци, то струва ми се той още повече бездънно богато море.

Море, пълно с пъстри риби и раци, които би се поправили на самите богове, че те сами би почнали да риболовят и да хвърлят мрежи: тъй богат е светът с чудеса, големи и малки!

Най-вече човешкият свят, човешкото море — в него хвърлям аз сега моята златна въдица и казвам: разтвори се, ти, човешка бездна!

Разтвори се и изхвърли на мен твоите риби и бляскави раци! С моята най-добра стръв примамям към себе си днес най-чудноватите човеци-риби!

Своето щастие дори разхвърлям аз далеч на всички страни, между изгрев, пладне и заход, да видя дали по моето щастие много човеци-риби ще се научат да дърпат и пляскат; докато те, захапващи моите остри скрити куки, ще трябва да се изкачат на моята висина; всички пъстри мренки от глъбините при мен, най-злия от всички човеци-рибари. Такъв именно аз съм от основа и открай, аз тегля, притеглям, изтеглям, издигам, един укротител и наставник, който ненапусто някога си казваше: „Стани, какъвто си!“

И тъй нека отсега нататък хората възлизат при мен — защото аз още чакам поличба, че е време за моето залязване; сам аз не слизвам още, както трябва, между хората.

Затова чакам аз тука, хитър и с присмех на високите планини, нито нетърпелив, нито търпелив, по-скоро един, който се е отучил дори и от търпение — защото вече не „търпи“.

Защото моята съдба ми дава време: да не ме е забравила тя? Или седи тя зад някой голям камък на сянка и лови мухи.

И наистина, аз съм й благодарен за това, на моята вечна съдба, че тя не ме тласка и мъчи и ми оставя време за шеги и злоби: тъй че аз днес се изкачих на тая висока планина да ловя риба.

Ловил ли е някога човек риба на висока планина? И ако и да е безумие това, което искам и върша аз тук горе — по-добре това, отколкото да стана там долу тържествен и зелен, и жълт от очакване; разчекнат, пръхтящ гняв от очакване, един свят вихър, който вие от планините, нетърпеливец, който вика долу към долините: „Слушайте или аз ще ви шибам с бич божий!“

Не че ще се разгневя на такъв яд! Те възбуждат в мене само смях! Нетърпеливи трябва да са вече те, тия големи плашила-тъпани, на които се пада дума днес или никога!

Но аз и моята съдба — ние не говорим на „днес“, ние не говорим и на „никога“: за говорене имаме ние доста търпение и време, и повече от време. Че някога той трябва да дойде и не посмее да отмине.

Кой трябва някога да дойде и не посмее да отмине? Нашият велик Хазар, тоест нашето велико далечно Царство на човека, Царството на Заратустра, хилядогодишното.

Колко далеч ще е това „далечно“? — що ме е грижа мен! Но затова не по-малко сигурно е за мен — с два крака стоя аз твърдо на тая основа, на една вечна основа, на твърда скала предвековна, на тази най-твърда планина предвековна, при която идват всички ветрове като при ветрораздел, питащи: Къде! И откъде? И накъде?

Смей се, смей се тук, моя ведра, здрава злоба! Хвърли долу от високата планина твоя блестящ презрителен смях! Хвърли блясъка си като стръв за най-хубавите човеци-риби!

И каквото се пада на мен във всички тия морета, моето предречено за мен във всички неща — това ми улови, това изкарай тук при мен: него очаквам аз, най-зъл от всички рибари.

Навън, навън, моя въдицо! Навътре и по-надолу, стръв на моето щастие! Ръми своята сладка роса, мой мед на сърцето! Впивай се, моя въдицо, в недрата на всяка черна скръб!

Навън, навън, мое око! О, колко много моря около ми, какво човешко бъдеще се съзорява! А над мен — каква розова червена тишина! Какво безоблачно мълчание!