Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (67) (Книга за всички и никого)

Извън служба

Но наскоро след като Заратустра се отърва от магьосника, той видя, че някой седи пак на пътя, по който вървеше, един чер висок мъж, с изпито и бледно лице; той го ядоса силно. „Тежко — рече той в сърцето си, — ето там седи забулена скръб, струва ми се от пасмината на свещениците — що дирят те в моето царство?

Как! Едва се отървах от оня магьосник: ето пък и друг чернокнижник трябва да ми мине път, — някакъв магьосник с вдигната за благословия ръка, един тъмен чудотворец по божия милост, един помазан светохулник, дявол да би го взел!

Но дяволът не е никога там, дето би бил на място; винаги закъснява той, това проклето джудже и козиног пакостник!“

Тъй проклинаше Заратустра, нетърпелив в сърцето си и мислеше как би могъл да се промъкне с отвърнат поглед покрай черния човек: но ето че инак се случи. В същия миг човекът го съзря; и подобно на оногова, когото изненадва нечакано щастие, той скочи и се спусна към Заратустра.

— Който и да си, пътниче — каза той, — помогни на един заблуден, на един, който дири, на един старец, който тук лесно може да си изпати!

Тоя свят тук ми е чужд и далечен, аз чувах също и диви зверове да вият; а тоз, който би могъл да ми даде закрила, той изчезна.

Аз дирих последния благочестив човек, един светец и пустинник, едничкия, който в своята гора не е чул още нищо от онова, що знае цял свят днес.

— Какво знае цял свят днес? — попита Заратустра. — Да не би това, че не е жив вече старият бог, в когото цял свят някога вярваше?

— Ти го каза — отвърна старецът нажален. — И аз служих на тоя стар бог до последния му час.

Но сега не служа, нямам господар, и при все това не съм свободен, ни един час вече не съм весел, само в спомените. Затова възлязох аз на тия планини, за да отпразнувам най-сетне пак един празник, както прилича на един стар папа и черковен отец: че знай, аз съм последният папа! — един празник на благочестиви възпоминания и богослужения.

Но ето, вече мъртъв е той сам, най-благочестивият човек, оня светец в гората, който постоянно славеше своя бог с песни и мърморене.

Самия него не намерих вече, когато намерих хижата му — но два вълка в нея виеха за неговата смърт, че него всички животни обичаха. И аз избягах.

Напусто ли дойдох аз в тия гори и планини? И сърцето ми реши да подиря някой друг, най-благочестивия от онези, които не вярват в Бога — да подиря Заратустра!

Тъй рече старецът и погледна с остър поглед тогова, който стоеше пред него: но Заратустра улови ръката на стария папа и дълго я гледа възхитен.

— Виж, светейши — каза той след това, — каква хубава и дълга ръка! Това е ръка на такъв, който винаги е благославял само. Но сега тя държи яко оногова, когото ти дириш, мене, Заратустра.

Аз съм безбожният Заратустра, който казва: „Кой е по-безбожен от мен, за да се възрадвам на неговото наставление?“ Тъй рече Заратустра и прониза с погледа си мислите и помислите на стария папа. Най-сетне почна тоя:

Който най-вече го е обичал и имал, той го е изгубил най-вече от всички:

— виж, не съм ли аз от нас двама ни сега по-безбожният? Но кой би се възрадвал на това!

— Докрай ли му служи ти — попита Заратустра замислено след дълбоко мълчание, — ти знаеш как той умря? Истина ли е, дето казват, че състраданието го е задушило.

— Като видя как човекът виси на кръста, и не можа да понесе любовта към човека да се превърне в негов ад и най-сетне в негова смърт?

Но старият папа не отговори, а погледна плахо настрана с болезнен и мрачен вид.

— Остави го — рече Заратустра след дълъг размисъл, като все още гледаше право в очите стареца.

— Остави го, той изчезна. И макар да е за твоя чест, че говориш само добро за тоя мъртвец, все пак ти знаеш тъй добре, както и аз, кой беше той; и по какви чудни пътища вървеше.

— Казано между три очи — рече весело старият папа (той беше сляп с едното око), — в Божиите работи аз съм по-добре посветен от самия Заратустра — и смея да съм.

Моята любов му е служила дълги години, моята воля вървя във всичко по неговата воля. А добрият слуга знае всичко и много неща дори, които господарят му сам от себе си крие.

Той беше един скритен бог, пълен с тайнственост. При сина си дори идваше той не инак освен по околни пътища. На вратата на неговата вяра стои прелюбодеяние.

Който го слави като бог на любовта, няма доста високо мнение за самата любов. Не искаше ли тоя бог да бъде и съдия? Но любовта на любещия стои над всяка награда и възмездие.

Когато бе млад, тоя бог от възтока, той бе жесток и отмъстителен и си създаде ад, за да развлича своите любимци. Но най-сетне той остаря и омекна, и угни, и стана милостив, по-приличен на дядо, отколкото на баща, а най-приличен на олюляваща се стара баба.

И седеше той, посърнал, в къта зад печката, оплакваше се от своите немощни нозе, уморен от света, с уморена воля и се задуши един ден от своето преголямо състрадание.

— Ти, стари папа — рече тук Заратустра, — видя ли ти това с очи? Може и тъй да е станало: тъй и инак дори. Когато боговете умират, умират те все по разни начини.

Но добре! Тъй или инак, тъй и тъй — той изчезна! Той беше противен и на живите, и на очите ми, по-лошо от това аз не бих желал да кажа за него.

Аз обичам всичко, що гледа ясно и право говори. Но той — ти знаеш това, ти, стари богослужителю, той беше донейде от твоя род, имаше нещо свещеническо — него можеха разно да тълкуват.

Той беше също и неясен. Как ни се сърдеше, тоя гневоизвержител, задето го разбирахме зле! Но защо не говореше той по-чисто?

И ако за това бяха виновни нашите уши, защо ни даде той уши, които чуват зле? Ако имаше кал в нашите уши — добре! Но кой я тури там?

Много неща не съумя да стори тоя грънчер, който не се е изучил, както трябва! Но че той си отмъщава на своите грънци и създания, задето не съумя да ги направи, както трябва — това беше грях срещу добрия вкус.

И в благочестието има добър вкус: той рече най-сетне: „Поврага такъв бог! По-добре никакъв бог, по-добре със собствен юмрук да си твориш съдбата, по-добре безумец да бъдеш, по-добре сам да бъдеш бог!“

— Що чувам аз! — рече тук старият папа, наострил уши. — О, Заратустра, ти си по-благочестив, отколкото сам мислиш, с една такава невяра! Някой бог в теб те е наставил на това безбожие. Не е ли твое благочестие само, което не те оставя да вярваш в един бог? И твоята преголяма честност ще те отведе още и отвъд всяко добро и зло!

Виж, какво ти остана още спастрено? Ти имаш очи и ръка, и уста, те са предопределени отвека за благославяне. Не се благославя само с ръка. Близо до теб, макар ти да искаш да бъдеш най-безбожният, сещам аз тайнствено молитвено благовоние от много благославяния: мен ми става приятно и ме боли при това.

Нека бъда твой гост, о, Заратустра, една-единствена нощ! Нийде на земята сега не ще ми бъде тъй добре, както при теб!

— Амин! Нека бъде тъй! — рече Заратустра с голямо учудване. — Там нагоре води пътят, там е пещерата на Заратустра.

На драго сърце аз сам бих те завел там, светейши, че аз обичам всички благочестиви хора. Но сега вик за помощ бързо ме оттегля от теб.

В моето царство никого не трябва да сполита пакост; моята пещера е добро пристанище. И най бих желал да изправя пак на твърда земя и твърди нозе всеки угрижен.

Но кой ще ти отнеме от плещите твоята скръб? За това съм аз твърде слаб. Дълго наистина ще трябва да чакаме ние, докато някой ти събуди пак твоя бог.

Тоя стар бог не е жив вече: той е съвсем мъртъв.

Тъй рече Заратустра.