Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (78) (Книга за всички и никого)

Пробуждане

1.

След песента на скитника и сянката пещерата изведнъж се изпълни с шум и смях: и тъй като събраните гости говореха всички наведнъж, и оселът също, при такова едно поощрение не стоя мирно, малко отвращение и чувство за присмех обзе Заратустра към неговите гости: макар и да се радваше на тяхната веселост.

Че тя му се стори една поличба за оздравяване. Тъй се измъкна той навън на свобода и рече на своите животни:

— Къде се дяна тяхната неволя? — рече той и вече сам си отдъхна от своята малка досада. — При мен те се отучиха, както ми се струва, да викат за помощ!

Макар, за жалост, да не са се отучили от вика. — И Заратустра запуши ушите си, че тъкмо и магарешкото И-А се вмеси чудно в радостните ликувания на тия висши човеци.

Те са весели — почна отново той, — и кой знай? Може би за сметка на стопанина; и макар да се научиха от мен да се смеят, все пак не моя смях научиха те.

Но що от това! Те са стари хора; и оздравяват посвоему, те се смеят посвоему; ушите ми са понасяли по-лоши неща и не огрубяха.

Тоя ден е една победа: той се отмахва вече, хвръква духът на тежестта, старият ми смъртен враг! Как хубаво иска да свърши тоя ден, който почна тъй лошо и тежко!

И той иска да свърши. Вече иде вечер: над морето лети той, добрият ездач! Как се люлее, блаженият, който се връща у дома на своите пурпурни седла!

Небето ясно гледа, светът лежи дълбоко: о, всички вие, чудни хора, които дойдохте в моя дом, струва си да се живее при мен!

Тъй рече Заратустра. И пак се счу викът и смехът на висшите човеци от пещерата; тогава той почна отново.

— Те хапят, мойта стръв действа, също и от тях се махва врагът им, духът на тежестта. Учат се вече сами на себе си да се смеят: чувам ли добре?

Моята храна за мъже действа, моите сочни силни мъдрословия: наистина аз не ги нахраних със зеленчук, що издува! А с храна на воин, с храна на завоевател; нови желания събудих аз.

Нови надежди има в техните ръце и нозе, сърцето им се изпъва. Те намират нови думи, скоро духът им ще диша дързост.

Такава храна, разбира се, не е за деца, нито за копнеещи стари и млади женици. На тях инак трябва да се придумва утробата; техен лекар и учител не съм аз.

Отвращението бяга от тия висши човеци: добре! Това е моя победа.

В моето царство ще бъдат те сигурни, всеки глупав срам избягва, те се отърсват.

Те отърсват сърцето си, добри часове се връщат отново при тях, те отпочиват и преживят — те стават признателни.

Това вземам аз като най-добра поличба — те стават признателни. Още малко и те ще измислят празници, и ще поставят паметници на своите стари радости.

Те са оздравяващи! Тъй рече Заратустра радостен в сърцето си и погледна навън; но неговите животни припираха около му и почитаха неговото щастие и неговото мълчание.

2.

Но внезапно се сепна ухото на Заратустра: в пещерата, която досега беше пълна с шум и смях, из един път настана мъртва тишина — а носът му усети благовонен дим и тамян като от запалени кедрови шушулки.

— Що става? Какво правят те? — попита се той и се примъкна към входа, за да може незабелязан да гледа гостите си. Но чудо на чудесата! Какво трябваше той да види със своите очи!

— Те пак станаха набожни, те се молят, те са луди! — рече той и се учуди извън мяра. И действително! Всички тия висши човеци, двамата царе, папата извън служба, злият магьосник, доброволният просяк, скитникът и сянката, старият прорицател, съвестният духом и най-грозният човек: те всички като деца и вярващи стари женици бяха коленичили пред осела и му се кланяха. И тъкмо почна най-грозният човек да гълголи и сумти, като че нещо неизразимо искаше да избие от него; но когато дойде до реч, ето, че почна един набожен чуден молебен за възхваление на обожавания и каден осел. А тоя молебен гласеше тъй:

Амин! И чест и слава, и мъдрост, и благодарение, и хвала, и сила на нашия бог, вовеки веков!

— А оселът изрева тук И-А.

Той носи товара ни; той прие образа на раб, той е търпелив от сърце и никога не казва не; и който обича своя бог, той го наказва.

— А оселът изрева тук И-А.

Той не говори: освен когато казва все „да“ на света, що сътвори: тъй възхваля той своя свят. От хитрина той не говори. Така той бива рядко несправедлив.

— А оселът изрева тук И-А.

Незабелязан минава той през света. Сив е цветът на тялото му, в което обвива своята добродетел. Има ли дух, той го крие; но всеки вярва в неговите дълги уши.

— А оселът изрева тук И-А.

Каква скрита мъдрост има в това, че той носи дълги уши и само „да“ казва, а никога „не“! Не сътвори ли той света по свой образ, колкото се може по-глупав.

— А оселът изрева тук И-А.

Ти вървиш по прави и криви пътища; малко щеш да знаеш, какво нам, хората, се струва. Право или криво. Отвъд добро и зло е твоето царство. Твоята невинност е да не знаеш какво е невинност.

— А оселът изрева тук И-А.

И ето, ти не отпъждаш никого от себе си, ни просяци, ни царе.

Ти оставяш децата да дойдат при теб и когато лошите момчета те закачат, ти наивно викаш И-А.

— А оселът изрева тук И-А.

Ти обичаш ослици и пресни смокини, ти не презираш нищо, което е за ядене. Трънът гъделичка сърцето ти тъкмо когато си гладен. В това има божа мъдрост.

— А оселът изрева тук И-А.