Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (70) (Книга за всички и никого)

Сянката

Но щом побегна доброволният просяк, Заратустра пак остана сам и чу зад себе си нов глас, който викаше: „Стой! Заратустра! Чакай! Аз съм, о, Заратустра, аз, твоята сянка!“ Но Заратустра не чакаше, защото внезапно го обзе досада от навалицата в неговите планини.

— Де се дяна моята самотност! — рече той. — Прекалиха го; тази планина гъмжи, царството ми не е вече от тоя свят, трябват ми нови планини.

Моята сянка ме вика? Що ме е грижа за моята сянка! Нека тича тя след мен! Аз ще избягам от нея.

Тъй рече Заратустра в сърцето си и отмина. Но сянката, която беше зад него, тръгна подире му: тъй че троица тичаха един след друг, напред доброволният просяк, после Заратустра и най-сетне сянката му! Малко тичаха те тъй, защото Заратустра скоро съзна безумието си и отърси от себе си изведнъж всяка досада и отвращение.

— Как! — рече той. — Не са ли се случвали най-смешните неща с нас, стари пустинници и светци?

Наистина, моето безумие високо израсна в планините! И ето, чувам да тичат един подир друг три чифта стари нозе на безумци. Но бива ли Заратустра да се бои от една сянка? И струва ми се най-сетне, че нейните нозе са по-дълги от моите.

Тъй рече Заратустра, смеещ се с очи и утроба, застана и се обърна по-скоро — и ето, той при това почти повали на земята своята следовница и сянка: тъй близо вече го следваше тя в петите му и тъй слаба беше тя. И когато я измери с очи, той се уплаши като пред внезапен призрак: тъй тънък, черен, кух и изтощен изглеждаше призракът, що го преследваше.

— Кой си ти? — попита грубо Заратустра. — Какво правиш тук? И защо се наричаш ти моя сянка? Ти не ми харесваш.

— Прости — рече сянката, — че съм аз; и ако не ти харесвам, какво, о, Заратустра! Затова аз те хваля и поздравявам с добрия ти вкус. Аз съм пътник, който отдавна вече ходи по твоите пети: винаги на път, но без цел, без дом: тъй че малко ми липсва да съм вечният скитник евреин, то е, че не съм ни вечен, ни евреин.

Как? Нима трябва все на път да бъда? От всеки вятър въртяна, блуждаеща, подгонена? О, земя, ти си за мене твърде кръгла!

На всяка повърхност съм седяла аз вече, като уморен прах спах аз по огледала и прозорци: всяко от мен взема, нищо не дава, аз изтънявам — почти приличам на сянка.

Но теб, о, Заратустра, аз следвах и преследвах най-дълго от всички и макар да се криех от теб, все пак бях твоята най-добра сянка: вред дето сядаше ти, сядах и аз.

С теб обходих аз най-далечните, най-студени светове като призрак, който бяга доброволно по зимни стрехи и сняг.

С теб наедно се стремях аз към всичко забранено, към всичко най-лошо и най-далечно: и ако има нещо в мен да е добродетел, то е, че аз нямам страх от никакво запрещение.

С теб наедно разбих аз всичко, що сърцето ми почиташе, всички синорни камъни и всички идоли повалих аз, тичах подир най-опасни желания — наистина, преминах през всяко престъпление.

С теб се отучих аз да вярвам на думи и ценности, и велики имена. Когато дяволът си мени кожата, не се ли мени и името му? Че и то е кожа. Самият дявол е може би кожа.

„Няма истина, всичко е позволено“ — тъй си внушавах аз. В най-студените води се хвърлях с глава и сърце. Ах, как често излизах аз от тях гола и червена като рак!

Ах, де се дяна всичко добро и всеки срам, и всяка вяра в добрите!

Ах, де се дяна оная лъжовна невинност, която аз имах някога, невинността на добрите и техните благородни лъжи!

Твърде често, наистина, следвах аз истината по стъпките: и тя ме блъскаше. Понякога мислех аз, че лъжа, и ето, че тъкмо тогава улучвах истината.

Твърде много неща се проясниха за мен: сега за нищо не ме е грижа. Не живее нищо, което аз обичам — как бих могла сама себе си да обичам още?

Да живея, както ми е воля, или никак да не живея: тъй искам аз, тъй го иска и най-светият. Но, уви! Има ли за мен още радост?

Имам ли аз още цел? Пристанище, към което да отиде моят кораб? Един добър вятър? Ах, само онзи, който знае де отива, знае също кой вятър е добър и попътен за него.

Какво ми остана още? Едно уморено и нагло сърце; непостоянна воля; пърхащи криле; разбит гръбнак.

Това дирене на свой дом, о, Заратустра, знаеш ли, това дирене бе мое жестоко изпитание, което ме подяжда.

„Де е моят дом? За него разпитвам и диря и дирих, но го не намерих. О, вечно всъде, о вечно никъде, о вечно напусто!“

Тъй рече сянката и лицето на Заратустра се удължи при тия думи. — Ти си моята сянка! — каза той най-сетне скръбно.

Твоята опасност не е малка, ти, свободен дух и скитник! Ти има лош ден: гледай да те не сполети и по-лоша вечер!

На такива безпокойни като теб дори и тъмницата може да се стори блажена. Виждала ли си ти някога как спят затворени престъпници? Те спят спокойно, те се радват на своята нова безопасност.

Пази се да те не обхване накрай някоя тясна вяра, някоя строга, жестока заблуда! Защото те съблазнява и изкушава всичко, що е тясно и твърдо.

Ти загуби целта: уви, как можеш да забравиш тая загуба и да се утешиш? С това ти пътя загуби!

Бедна, блуждаеща, замечтана, ти, морна пеперудо! Искаш ли тая вечер да намериш отдих и прибежище? Иди там в моята пещера!

Нататък води пътят към моята пещера. А сега аз бързам да побягна от тебе!

Сякаш сянка пада вече върху мен.

Аз искам да вървя сам, за да се проясни около ми. За това трябва дълго да бъда весел и бодър на нозе. А довечера у мен ще има танец!

Тъй рече Заратустра.