Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (60) (Книга за всички и никого)

Другата танцувална песен

1.

В окото ти погледнах аз недавна, о, живот: злато видях в твоето нощ-око блести — сърцето ми спря от тая наслада:

— златна лодка видях да блести по нощни води, тънеща, пиеща, пак махаща златна люлка-лодка!

Към моята нога, за танец бясна, хвърли поглед ти, смеещ се, питащ, топящ се люлка-поглед.

Два пъти замахна кастанети с малките си ръчички — и ето, залюля се моята нога за танец бясна.

Петите ми настръхнаха и вслушаха се моите пръсти да те разберат: танчарът носи своето ухо в своите пръсти!

Към тебе скокнах аз: но ти се дръпна от моя скок; и лизна към мен езика на твоята бегла хвърчаща коса.

От теб отскокнах аз и от твоите змии: и ето, ти застана, полуобърната, с око, пълно с желания.

С криви погледи учиш ме ти криви пътища; по криви пътища учи моята нога коварства!

Боя се от теб близка, обичам те далечна; твоят бяг ме увлича, твоето следене ме вледенява — аз страдам, но що не бих изстрадал за теб!

Чийто мраз пали, чиято омраза блазни, чийто бяг привързва, чиято насмешка трогва:

— кой не те е мразил, теб, велика вързателко, обвръзнице, изкусителко, изследвателко, изнамерителко! Кой не те е обичал, теб, невинна, нетърпелива, вихрена, детоока грешница!

Къде ме влачиш сега, необуздана? И ето, пак ме отбягваш, ти, сладка немирнице неблагодарна!

След теб аз танцувам, ходя по твоите следи. Къде си? Дай ми ръка! Или един пръст само!

Тук има ями и непроходими храсти: ние ще се заблудим! Спри!

Стой тихо! Не виждаш ли кукумявки и прилепи да летят?

Ти, кукумявко! Ти, прилеп! Искаш да ми се надсмиваш? Къде сме? От псетата си научила туй виене и лаене.

Ти хубаво ми се зъбиш с бели зъбки, твоите зли погледи припкат към мен изпод къдравата грива!

Това е танец през дърво и камък: аз съм ловецът — искаш ли да ми бъдеш псе или сърна?

Тук до мен! Скоро, ти, злобна скокло! Горе! Отвъд! Уви! Сам аз паднах в скока!

О, виж ме прострян, ти, дързост, и милост просещ! Охотно бих тръгнал с теб низ по-хубави пътеки!

— пътеки на любовта през тихи пъстри дъбрави! Или край езерото там: дето плуват и играят златни риби!

Ти вече си уморена? Отвъд има овце и вечерни зари — не се ли спи сладко, когато свирят овчари?

Тъй много ли си уморена? Аз ще те отнеса, отпусни си ръцете! И ако си жадна — бих имал нещо, но твоята уста не иска да пие от него!

О, тая проклета бърза ловка змия и плъзгаща се вещица!

Къде си? Но по лицето си аз сещам два белега и червени петна!

И наистина аз вече се преуморих да бъда все твой овчар! Вещице, ако досега съм ти пял аз, сега ти ще ми крещиш!

Под такта на моя бич ще ми играеш и крещиш! Не съм ли аз бича забравил? Не!

2.

И отвърна ми животът тъй и си затуляше нежните уши:

„О, Заратустра! Не пляскай така ужасно с твоя бич! Ти знаеш: шум мислите убива — и ето, сега ме налитат такива нежни мисли.

Ние двама сме същински добронесторници и злонесторници. Отвъд добро и зло намерихме ние нашия остров и нашата зелена ливада — ние двама сами! И само затова трябва да се обичаме ние!

И ако и да не се обичаме от сърце — трябва ли да се гневим един другиму, като не се обичаме от сърце?

А че те обичам и често твърде много, това ти знаеш: и причината е, че аз те ревнувам от твоята мъдрост. О, тая луда стара глумица мъдрост! Ако някога би избягала твоята мъдрост, ах! Тогава бързо и обичта ми би избягала.“

След туй животът погледна замислено отдире и около си и каза тихо: „О, Заратустра, ти не си ми доста верен!

Съвсем не ме обичаш тъй, както говориш; зная, ти вече мислиш, че скоро ще ме напуснеш.

Има една стара тежка, тежка, бумтяща камбана: тя бумти нощем чак до твоята пещера горе:

— чуеш ли тая камбана да бие среднощ часа, между един и два, ти мислиш —

— ти мислиш, аз зная това, о Заратустра, че скоро ще да ме напуснеш!“ —

— Да — отвърнах аз бавно, — но и ти знаеш също това. И аз й казах нещо в ухото сред нейните чорлави, жълти, безумни коси.

„Ти знаеш това, о, Заратустра? Това никой не знае. —“

И ние се спогледахме и изгледахме зелената ливада, по която бягаше вече хладната вечер, и плакахме заедно. Ала тогава животът ми бе по-мил от всяка моя мъдрост.

Тъй рече Заратустра.

3.

ЕДНО!

О, човек! Внимавай!

ДВЕ!

Какво дълбока нощ говори?

ТРИ!

„Аз спах, в нечакан час ме сън обори,“

ЧЕТИРИ!

„И глас от сън дълбок ме сепна: ставай!“

ПЕТ!

„Дълбок е светът,“

ШЕСТ!

„И глъбината му незнайна за деня.“

СЕДЕМ!

„Дълбока мъка го гнети,“

ОСЕМ!

„От мъката е по-дълбока радостта.“

ДЕВЕТ!

„И мъката говори: отлети!“

ДЕСЕТ!

„А радостта, тя иска вечността,“

ЕДИНАДЕСЕТ!

„дълбока и дълбока вечност!“

ДВАНАДЕСЕТ!