Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (34) (Книга за всички и никого)

Надгробната песен

„Там е островът на гробовете, мълчаливият; там са и гробовете на моята младост. Там искам аз да отнеса вечно зеления венец на живота.“

Тъй в сърце решен тръгнах по морето.

О, вие, образи и видения на моята младост! О, вие, погледи на обичта, вие, божествени минути! Как бързо умряхте вие за мен! Спомням си днес за вас като за мои мъртъвци.

От вас ми идва, мои най-мили мъртъвци, сладък мирис, който облекчава сърцето и сълзите. Истина, той покъртва и облекчава сърцето на самотния плувец.

Все пак аз съм най-богатият и най-завиден — аз, най-самотният! Че аз ви имах, а вие ме още имате: кажете, кому се отрониха, като мене, такива розови ябълки от дървото?

Все още съм аз наследник и имот за обичта ви, за ваш спомен, цъфтящ с пъстрите си саморасли добродетели, о, възлюбени мои!

Ах, ние бяхме създадени да сме един до други, вие, свидни чужди очарования; и не като плахи птици дойдохте вие при мен и моето желание — не, като доверени при доверения!

Да, за вярност създадени, като мен, и за нежни вечности: трябва сега да ви назова според неверността ви, вие, божествени погледи и минути: никакво друго име не научих още.

Истина, твърде скоро умряхте за мен, вие, бегълци. Но ни вие ме отбягнахте; ни аз — вас: невинни сме ние един други за нашата невярност.

Душиха ви, мен да убият, вие, пойни птици на моите надежди! Да, все към вас, възлюбени мои, мяташе винаги злобата стрели — моето сърце да улучи.

И тя улучи! Нали вие ми бяхте винаги най на сърце, вие, които владях и които ме владяхте: затова вие трябваше млади да умрете и тъй рано!

В най-уязвимото, което притежавах, мятаха те стрела: туй бяхте вие, чиято кожа е подобна на мъшец и още повече на усмивка, която умира от един поглед!

Но тая дума искам аз да кажа на моите врагове: Що значи човекоубийство в сравнение с това, което ми сторихте вий!

По-зло ми сторихте вие от всяко човекоубийство; невъзвратното ми отнехте — тъй ви казвам аз, мои врагове!

Вие убихте виденията на моята младост и най-обичните й очарования!

Моите другари от детинство ми отнехте вие, блажените духове! За тяхна памет полагам аз тоя венец и това проклятие.

Това проклятие вам, мои врагове! Не вие ли скъсихте моята вечност, както скъсва се звук в студената нощ! Едвам като поглед на божествени очи дойде тя при мене само, като миг.

Тъй веднъж в сгоден час ми каза моята чистота: „Божествени трябва да бъдат за мен всички същества.“

Тогаз ме нападнахте вие с мръсни призраци; ах, и къде се дяна онзи сгоден час!

„Всички дни трябва свети да ми бъдат“ — тъй говореше веднъж мъдростта на моята младост: наистина, реч на весела мъдрост!

Но тогава, мои врагове, вие откраднахте моите нощи и продадохте ги на безсънни мъчения: ах, къде се дяна оная весела мъдрост?

Някога пожелах щастливи предсказания от птички: вие ми пратихте чудовище-бухал да препречи пътя ми, отвратителен. Ах, къде се дяна тогава моят най-благороден обет?

Като слепец вървях аз някога блажени пътища: а вие хвърлихте смет по пътя на слепеца: и гнус го е сега от старата пътека на слепеца.

И когато извърших онова, което ми беше най-мъчно и тържествувах победата на своите превъзмогвания: вие накарахте ония, които ме най обичаха, да викат, че им причинявам най-тежка болка.

Истина, вие все тъй постъпвате: вгорчихте ми и най-добрия мед и труда на моите най-добри пчели.

При моето благотворение вие пращахте винаги най-безочливите просяци; при състрадание все струпвахте непоправими безсрамници. Тъй наранихте вие моите добродетели в тяхната вяра.

И принасях ли жертва онова, което имах най-свято — тозчас вашата „набожност“ прилагаше своите по-тлъсти дарове: тъй че в изпаренията на тлъстината ви се задушаваше най-святото ми.

И веднъж поисках да танцувам, както никога не бях танцувал: през небесата отвъд исках да танцувам. Тогаз вие придумахте моя най-обичан певец.

И ето че той запя една грозна глуха песен; ах, той тръбеше в ушите ми като злокобен рог.

Убийствен певец, оръдие на злоба, най-невинният! Бях вече готов за най-добрия танец: и уби ти със своите звукове моя възторг.

Само в танеца мога аз да изразя символа на най-висшите неща: и ето че остана моят най-висш символ неизразен в членовете ми.

Неизразена и неразрешена ми остана най-висшата надежда! Умряха и всички образи и утехи на моята младост!

Как понесох аз това? Как изтърпях и превъзмогнах такива рани?

Как възкръсна душата ми пак из тия гробове?

Да, нещо неуязвимо, непогребимо има в мен, нещо, което пръска скалите: то е моята воля. Безмълвно то върви и непроменно през годините.

Свой ход тя иска да върви с моите нозе, моята стара воля; жестокосърдечна е ней помисълта и неуязвима.

Неуязвим съм аз само в моята пета. Все още там живееш ти и все пак съща, ти, най-търпелива! Все още си пробиваш път през всички гробове!

Живее в тебе още и всичко нерешено на моята младост; и като живот и младост седиш ти в надежда тук върху жълти гробовни останки.

Да, ти още си на всички гробове разрушител: слава на тебе, воля моя!

И само дето има гробове, възкресение има.

Тъй пееше Заратустра.