Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (47) (Книга за всички и никого)

За привидението и гатанката

1.

Когато между моряците се разчу, че Заратустра се намира на кораба — защото наедно с него се беше качил и един мъж, който идеше от блажените острови — тогава обзе всички голямо любопитство и очакване. Но Заратустра мълча два дни и беше студен и глух от тъга тъй, че не отговаряше ни на погледи, ни на въпроси. Но вечерта на втория ден изново откри той ушите си, макар все още да мълчеше: защото се разправяше за много чудни и опасни неща на тоя кораб, който идеше отдалеч и отиваше по-далеч. А Заратустра беше приятел на всички ония, които пътуват далеч и не могат да живеят без опасност. И виж! Най-сетне при слушането се развърза и нему езикът, и ледът на неговото сърце се разтроши — и почна той така да говори:

— Вам, на смелите търсачи, изпитатели, и томува, който кога и да било се е впускал на коварни ветрила по ужасни моря, — вам, опиянените от гатанки, радостните от полусветлина, чиято душа бива примамвана с цевници към всеки безизходен провал: че вие не искате с разтреперана ръка да посягате за ръководна нишка; и дето можеше да отгатвате, там мразите да заключавате — вам само ще разкажа аз гатанката, която видях — привидението на най-самотния.

Мрачен вървях неотдавна през мъртвобледна дрезгавина — мрачен и строг, със стиснати устни. Не едно слънце бе залязло за мене.

Една пътека, която упорито се възземаше по сипея, една зла, самотна, на която не бе вече по угода ни трева, ни храст: една планинска пътека скриптеше под упоритостта на моя крак.

Безмълвно минаващ над насмешливия крясък на чакала, като примачкваше всякой камък, който го подхлъзваше: тъй си прокарваше път моят крак нагоре.

Нагоре — напук на духа, който го теглеше надолу, в пропастта надолу го теглеше духът на тежестта, моят дявол и архивраг.

Нагоре — макар той да седеше върху ми, полу-джудже, полу-кърт; хром; правещ и мен да хромя; вливащ олово в моето ухо и капка по капка оловни мисли в мозъка ми.

„О, Заратустра — шепнеше той на подбив слог в слог, — ти, камък на мъдростта! Ти се хвърли нависоко, но всеки хвърлен камък трябва да падне!

О, Заратустра, ти камък на мъдростта, прашен камък, звездосъкрушител! Сам себе си ти хвърли тъй високо — всякой хвърлен камък, трябва да падне!

Самоосъдник и осъден на самоубиване с камъни: о, Заратустра, ти хвърли тъй далеко камъка — но върху тебе ще падне той обратно!“

При това джуджето млъкна; и дълго трая тъй. Но неговото мълчание ме гнетеше; тъй, двамина, човек истина е по-самотен, отколкото сам!

Аз се възземах, възземах се, бленувах, мислех — но всичко ме гнетеше. Приличах на болен, когото изнурява тежко страдание, и когото някой по-тежък сън събужда отново от дрямката.

Но има нещо в мен, което аз наричам смелост: това ми убиваше досега всяка нерешителност. Тая смелост ме накара най-сетне да се спра и кажа:

— Джудже! Ти! Или аз!

Че смелост е най-добрият убиец — смелост, която напада: защото във всяко нападение се отчаткват мечове.

Но човек е най-смелото животно: с това надделя той всяко животно.

С чаткане на мечове надделя той и всяка болка; а човешката болка е най-дълбока болка.

Смелостта убива и шемета пред пропастите: а де ли човек не е стоял пред пропасти — самото гледане не е ли да гледаш в пропасти?

Смелост е най-добрият убиец: смелостта убива и състраданието. А състраданието е най-дълбока пропаст: колкото дълбоко човек се вглежда в живота, толкова дълбоко прониква той и в страданието.

А смелостта е най-добрият убиец, смелост, която напада: тя убива дори и смъртта, че тя казва: „Това ли е то животът? Добре тогава! Още веднъж!“ Но в такъв израз има много отчаткване на мечове. Който има уши, нека чуе.

2.

— Стой! Джудже! — казах аз. — Аз! Или ти! Но аз съм по-силният от двама ни — ти не знаеш моята пропастна мисъл? Нея не би могъл ти понесе!

Тогава се случи нещо, което ме облекчи: защото джуджето скочи от плещите ми, любопитното! И клекна то на един камък там, отпреде ми. А то беше тъкмо на пътя под една порта, дето бяхме се спрели.

— Виж тая порта! Джудже! — продължих аз. — Тя е с две лица. Два пътя се срещат тук: тях никой не е извървявал докрай.

Тая дълга улица назад: тя трае цяла вечност. А онази дълга улица татък — тя е друга една вечност.

Те си противоречат, тия пътища; сблъскват главите си: и тук, пред тая порта, е дето те се срещат. Името на портата стои написано горе: „Миг“.

Но ако някой би поел единия само — и все по-нататък, и все по-далеч: вярваш ли, джудже, че тия пътища биха си вечно противоречили?

„Всичко пряко лъже — презрително промърморва джуджето. — Всяка истина е крива, самото време е кръг.“

— Ти, дух на тежестта! — казах аз гневно — Недей клинчи! Или ще те оставя да клечиш, дето си клекнал, сакателнико — а пък аз те изнесох високо!

Виж — продължих аз — тоя миг! От тая порта миг върви една дълга вечна улица назад: зад нас лежи цяла вечност.

Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да върви, да не е минало вече един път тая улица? Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да се сбъдне, вече един път сбъднато, станало, да не е минало оттук?

И ако всичко е бивало вече: какво мислиш, джудже, за тоя миг?

Сама тая порта не е ли вече и тя била?

И не са ли по такъв начин твърдо обвързани всички неща, че тоя миг привлича към себе си всички идещи неща? Значи — и само себе си?

Че всяко нещо, което може да върви: и през тая дълга улица нататък — трябва още веднъж да мине!

И тоя муден паяк, който пълзи на месечината, и самата тая месечина, и аз, и ти на портата, що заедно си шепнем, за вечни неща шепнем — не сме ли ний всички били?

И ще дойдем пак, и ще минем по оная, другата улица, нататък, пред нас, през тая дълга ужасна улица — не ще ли трябва ние вечно да се възвръщаме?

Тъй говорих аз и все по-тихо: че се боях от своите собствени мисли и помисли. И внезапно чух близо пес да вие.

Чувал ли съм някога пес тъй да вие? Мисълта ми се унесе назад.

Да! Когато бях дете, в най-далечното детинство:

— тогава чух един пес тъй да вие. А и видях го, настръхнал, с глава нагоре, треперещ, в най-тихата полунощ, когато и псетата вярват в призраци:

— че и мен ми дожаля. А тъкмо и пълният месец изгря, мъртво-безмълвен, над къщата, тъкмо застана той, кълбо огнено тихо над плоския покрив, като на чужда собственост: и песът се уплаши тогава от него: че псетата вярват в призраци и крадци. И когато пак чух да вие тъй, отново ми дожаля.

Къде се дяна джуджето сега? И портата? И паякът? И всичкият шепот? Да не сънувах? Събудих ли се? Изведнъж се видях между диви скали, сам, чужд за всичко, огрян от пустинната месечина.

Но там лежеше човек! И ето! Песът, скачащ, настръхнал, скимтящ — сега ме съзря, че ида — и пак зави, завика: чувал ли съм някога пес тъй да вика за помощ?

И наистина, това, що виждах, не бях виждал никога. Млад пастир видях да се гърчи, дави, трепти, с изюдено лице, от устата на когото висеше черна тежка змия.

Виждал ли съм някога на едно лице толкова отвращение и бледен ужас? Навярно той е спал? И в зева му се е примъкнала змията — и яко се е впила в него.

Ръката ми сграбчи змията и задърпа — напусто! Не можа да издърпа змията из зева му. И аз виках без да ща:

— Хапи! Отхапи я!

Главата й! Хапи! — тъй виках аз, без да ща, тъй викаше из мен моят ужас, моята омраза, моето отвращение, всичко, що имаше в мене добро и зло, викаше с един вик.

Вий, храбреци около ми! Вий търсачи, изпитатели, и всеки от вас, що се е впускал да плува на коварни ветрила по неизследвани морета! Вий, любители на гатанки!

Отгатнете ми гатанката, която видях тогава, изтълкувайте ми привидението на най-самотния!

Защото едно привидение беше то и едно предвидение: какво видях тогава аз в символа? И кой е, който някога трябва да дойде?

Кой е пастирът, в чий зев тъй се примъкна змията? Кой е човекът, комуто всичко най-тежко, най-черно, ще се примъкне в зева?

А пастирът стисна със зъби, тъй както му виках аз; добре стисна зъби той! Изплю далеч главата на змията — и скочи прав.

Нито пастир вече, ни човек — един преобразен, един просветлен, който се смееше! Никога на земята не се е смял човек, както се смееше той!

О, братя мои, аз чух смях, който не беше смях на човек — и ето, мъчи ме жад, един копнеж, който никога не ще бъде утолен.

Копнеж за тоя смях ме измъчва: о, как понасям още аз да живея!

А как бих понесъл сега да умра!

Тъй рече Заратустра.