Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (24) (Книга за всички и никого)

Детето с огледалото

След това Заратустра се върна пак в планината и в самотността на своята пещера и се отстрани от хората: чакащ подобно сеятел, разсял своите семена. Но душата му се изпълни с нетърпение и страстно желание за ония, които обичаше: че той имаше още много да им даде.

А това именно е най-тежкото: от обич да свиеш разтворената си ръка и като дарящ да спазиш свенливост.

Тъй минаваха месеци и години за самотния; а неговата мъдрост растеше и му причиняваше болки със своето обилие.

Но една сутрин събуди се той преди зори, дълго мисли в своето легло и най-сетне рече на сърцето си:

„Какво се стреснах тъй в съня си, че се събудих? Не дете ли дойде при мен, което носеше огледало?

«О, Заратустра — рече ми детето, — погледни се в огледалото!»

А като погледнах в огледалото, извиках, и сърцето ми се покърти: че не себе си видях в него, а изюден образ и язвителен смях на дявол.

Истина, твърде добре разбирам аз поличбата и предупреждението на съня: в опасност е моето учение — буренът иска да мине за пшеница!

Враговете ми станали силни и поквариха образа на моето учение тъй, че моите най-възлюбени трябва да се срамуват от даровете, които им дадох.

Изгубиха се приятелите ми; дойде часът да подиря изгубените!“

С тия думи скокна Заратустра, но не като уплашен, който дири въздух, а по-скоро като проницател и певец, върху когото е низпаднал дух.

Учудено го гледаха орелът и змията му: че подобно утринна зора бъдно щастие озаряваше лицето му.

— Какво стана с мен, мои животни? — рече Заратустра. — Не съм ли преобразен? Не дойде ли ми блаженството като вихър?

Безумно е моето щастие и безумство ще говори то: още твърде младо е то — и бъдете търпеливи към него!

Ранен съм аз от моето щастие: всички страдащи нека станат мои лекари!

При моите приятели долу ще се върна аз, а също при моите врагове!

Заратустра пак ще може да говори и дарява и за обичните си ще прави, което тям е най-драго!

Моята нетърпелива обич прелива на порои, надолу, към възход и заход. От безмълвните планини и бури на болката ромоли моята душа и в долините.

Твърде дълго копнях и се взирах в далнината. Твърде дълго принадлежах на самотността: тъй се отучих от мълчанието.

Цял-целеничък станах уста и бучение на поток от високи скали: искам да низвъргна моята реч в долините.

И нека моят порой на обич се низвъргне в безпътие! Нима един порой не ще намери най-сетне пътя към морето!

Езеро има в мен, пустинническо, себезадоволно; но моят порой на обич го отвлича със себе си долу — към морето!

Нови пътища вървя аз, нова реч ме обзема; омръзнаха ми, подобно на всички творци, стари речи. Не иска вече моят дух да ходи с изтрити ходила.

Твърде мудно върви всяка реч — в твоята колесница скачам аз, буря! А и тебе ще шибам с моята злоба!

Като вик и ликуване искам аз да премина през далечни моря, докато намеря блажените острови, дето пребивават моите приятели — и моите врагове между тях! Как обичам аз сега всякого, комуто смея да говоря! И моите врагове са за мое блаженство.

И когато искам да се покача на моя най-вихрен кон, всякога моето копие ми най-добре помага: всяко време е то готов служител на моя крак — копието, което хвърлям срещу моите врагове! Как благодаря на враговете си, че мога най-сетне да го хвърля!

Твърде голямо беше напрежението на моя облак: между смеха на мълниите искам да хвърля ужас на градушка в глъбината.

Могъщо ще се подемат тогава моите гърди, могъщо ще изригнат те своята буря през планините: тъй ще им олекне.

Наистина, подобно буря иде моето щастие и моята свобода! Но нека враговете ми вярват, злият дух вилнее над техните глави.

Да, и вие ще бъдете изплашени, приятели мои, от моята необуздана мъдрост; и може би ще избягате наедно с моите врагове.

Ах, да знаех как да ви примамя назад с пастирски свирила. Ах, да можеше моята лъвица мъдрост да се научи нежно да реве! И много неща научихме ние заедно!

Моята необуздана мъдрост стана бременна в самотните планини; на остри камъни роди тя своята рожба, най-новородена.

И ето, тича тя сега лудо през жестоката пустиня и дири, и дири мека морава — моята стара необуздана мъдрост!

Върху меката морава на вашите сърца, приятели мои! — върху вашата обич би искала тя да положи своята най-обична рожба!

Тъй рече Заратустра.