Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (27) (Книга за всички и никого)

За свещенослужителите

И веднъж Заратустра даде на своите ученици знак, и рече им тия думи:

— Ето свещенослужители: ако и да са мои врагове, минете тихо покрай тях и с отпуснат меч!

И между тях има херои; мнозина от тях са страдали твърде много — затова искат те да накарат и други да страдат.

Зли врагове са те: нищо не е по-отмъстително от тяхното смирение. И лесно се осквернява онзи, който посегне на тях. Но моята кръв е родна с тяхната; и аз искам моята кръв да бъде зачитана дори и в тяхната.

И когато те отминаха, мъката нападна Заратустра; но не дълго се бори той с мъката си и подзе да говори тъй:

— Жал ми е за тия свещенослужители. Те ми са противни; но това е най-малкото за мен, откакто съм между хората.

Но аз страдам и страдах с тях: пленници са те за мен и белязани. Онзи, когото те наричат спасител, ги окова във вериги:

Във вериги на фалшиви ценности и безумни думи! Ах, да можеше някой да ги спаси и от техния спасител!

Че на остров ще излязат някога вярваха те, когато морето ги мяташе; но виж, то беше едно спящо чудовище!

Фалшиви ценности и безумни думи: това са най-лошите чудовища за смъртните — дълго спи и варди в тях злата съдба.

Но най-сетне идва тя и пробужда се, и налапва, и поглъща, което си е зидало хижи върху й.

О, вижте ги тия хижи, които тия свещенослужители са си съзидали! Църкви наричат те своите благоуханни подземия.

О, тая фалшива светлина, тоя спарен въздух! Тук, дето душата на своята висина не смее да излети!

Че тъй заповядва тяхната вяра: „По колене из стълбата нагоре, вий, грешници!“

Истина, аз предпочитам да видя безсрамника, отколкото извърнатите очи на техния срам и благоговение!

Кой си създаде такива подземия и такива стълби на покаяние? Не бяха ли те такива, които искаха да се скрият и се срамуваха от ясното небе?

И едва когато ясното небе погледне пак, през прокъртени покриви; върху тревата и червения мак, израсли по срутените стени — ще обърна отново сърце към обиталищата на тоя бог.

Те нарекоха бог онова, което им противоречеше и ги измъчваше: и наистина, в тяхното обожаване имаше много хероизъм!

И те не знаеха инак да обичат своя бог, освен като разпнаха на кръст човека!

Като трупове мислеха те да живеят, с черно обвиха своя труп; а също и от речите им усещам аз още зловонието на склеп^[1].

И който живее близо до тях, живее близо до черни блата, от които се чува слепокът да пее своята песен със сладко дълбокомислие.

По-хубави песни би трябвало да ми пеят те, за да повярвам в техния спасител: по-спасени би трябвало да изглеждат неговите ученици.

Наги бих желал аз да ги видя: че само хубостта би трябвало да проповядва покаяние. Но кого ли ще убеди тая забулена скръб!

Истина, техните спасители сами не произлизат от свободата и от седмото небе на свободата! Истина, сами те никога не са вървели по килимите на познанието!

От разтрози^[2] състоеше духът на тия спасители; но във всяка разтрога бяха настанили те своето безумие, своя заместник, когото нарекоха бог.

В тяхното състрадание беше удавен духът им, и когато се подуваха и надуваха от състрадание; винаги на повърхността плуваше едно велико безумие.

Усърдно подкарваха те и с вик своето стадо по своя път: като че ли към бъдещето има само една пътека! Истина, и тия пастири сами принадлежаха още към овцете!

Дребни умове и обширни души имаха тия пастири: но, братя мои, какви малки земи бяха досега и най-обширните души!

Кървави знаци пишеха те по пътя, който вървяха, и тяхното безумие учеше, че с кръв се доказва истината.

Но кръвта е най-лошият свидетел на истината; кръв отравя и най-чистото учение и превръща го в безумие и омраза на сърцата.

И ако някой през огън мине за своето учение — доказва ли нещо това!

Друго е наистина, когато от свой пожар излиза свое учение! Знойно сърце и студена глава: дето тия двете се срещнат, заражда се вихърът — „спасител“.

Имало е истина по-велики и по-високородени от ония, които народът зове спасители, тия бурни вихри!

А от още по-велики, отколкото бяха ония спасители, братя мои, вие трябва да бъдете спасени, ако искате да намерите пътя към свободата!

Никога не е още имало Свръхчовек. Наги видях; аз двамината, най-великия и най-малкия човек:

Твърде много си приличат те още. Истина, аз намерих и най-великия — пречовешки!

Тъй рече Заратустра.