Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (39) (Книга за всички и никого)

За учените

Както лежах заспал, една овца заръфала бръшляновия венец на главата ми — ръфала и рекла: „Заратустра вече не е учен“.

Рекла и отминала надуто и гордо. Едно дете ми го разправи.

Обичам да лежа тук, дето децата играят, край порутената стена, между тръновици и червени макове.

Аз все още съм учен за децата и за тръновиците, и червените макове. Невинни са те, дори и в своята злоба.

Но за овцете не съм вече: такъв ми бил късметът — благословен да бъде!

Защото истина е: изселих се аз от дома на учените и тръшнах тогаз зад себе си вратата.

Твърде дълго седя гладна душата ми на тяхната трапеза; не съм, подобно тям, свикнал на познанието, като да троша орехи.

Свобода обичам аз и въздух над прясна земя; по-добре да спя на волска кожа, отколкото върху техните достойнства и почести.

Аз съм твърде горещ и изгорен от собствени мисли: често се задушавам. Тогаз трябва да бягам на свободен въздух и далеч от прашни стаи.

А те седят хладни на хладна сянка: във всичко искат да бъдат само зрители и пазят се да седнат там, дето слънцето пече на стъпалата.

Подобно ония, които стоят по улиците и зяпат хората, които минуват: тъй и те чакат и зяпат мислите, намислени от други.

Хванеш ли ги с ръце, те дигат прах като брашнени чували, и то неволно: но кому би дошло наум, че прахът им е от жито и от жълтата отрада на летните ниви?

Показват ли се мъдри, хладни тръпки ме побиват от техните дребни изречения и истини: често тяхната мъдрост е с миризмата на блато: и наистина аз дори жаба чух да кряка из нея!

Чевръсти са те, имат умни пръсти: що е моята простота при тяхното многообразие! Всяко вдяване и везане, и плетене разбират техните пръсти: тъй плетат те чорапите на духа!

Добри часовници са те: само трябва човек да се грижи, както трябва, да ги навива! Тогава те показват часа безпогрешно и правят скромен шум при това.

Подобно мелници работят те и черясла: само житни зърна им сипи! — и те вече знаят зърното ситно да мелят и да правят от него бял прах. Те се взират един друг в пръстите и се боят от най-добрия. Изобретателни в дребните хитрости, те вардят ония, на които знанието върви на хроми нозе — подобно паяци вардят те.

Аз ги виждах винаги с предпазливост да приготвят отрова; и винаги при това туряха те стъклени ръкавици на своите пръсти.

Също и калпави зарове знаят те да хвърлят; и аз ги сварих да играят със зарове тъй усърдно, че се потяха при това.

Ние сме чужди един на други, и техните добродетели са още повече против вкуса ми, отколкото техните хитрости и калпави зарове.

И когато живях при тях, живеех над тях. Затова те ме намразиха. Те не щат да чуят, че някой върви над техните глави; и тъй наслагаха дървета и пръст, и смет между мен и главите си.

Тъй заглушиха те шума от моите стъпки: и най-зле бях чут досега от най-учените.

Заблужденията и слабостта на всички хора поставиха те между себе си и мен — „лъжлив под“ наричат те това в своите къщи.

Но при все това аз вървя със своите мисли над техните глави; а да бих искал да вървя дори по собствените си грешки, пак щях да съм над тях и главите им.

Че хората не са еднакви: тъй говори справедливостта. И което аз искам, те не смеят да искат!

Тъй рече Заратустра.