Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (66) (Книга за всички и никого)

Магьосникът

1.

Но когато Заратустра възви край една скала, той видя, недалеч под себе си, по същия път, един човек, който мяташе членовете си като бесен и най-сетне се тръшна на корема си връз земята. „Стойте! — рече Заратустра в сърцето си. — Онзи там трябва да е висшият човек, той издаваше оня страшен вик за помощ — да видя не мога ли му помогна.“ Но когато се завтече на мястото, дето човекът лежеше на земята, той намери треперещ старец с неподвижни очи; и колкото Заратустра да се мъчеше да го дигне и изправи пак на нозе, всичко бе напусто. Нещастният сякаш не забелязваше дори, че някой е около му; напротив, той все се оглеждаше наоколо трогателно, като някой от цял свят оставен и самотен. Най-сетне след дълго треперене, тресене и превиване, той почна да се оплаква:

                Кой ще ме стопли, кой ме люби, още?

                Дайте горещи ръце!

                Дайте за сърце ми плам на въглени горящи!

Прострян аз цепенея,

като полумъртвец, кому нозете сгряват —

разтърсен, ах! От треска незнайна.

От остри ледени стрели аз разтреперан,

                От тебе, мисъл, гонен!

                Безимен! Забулен! Ужасен!

                Ти, задоблачен ловец!

От мълнията твоя поразен,

око присмехулно, което ме гледа из мрак!

Тъй аз лежа,

гърча се, бия се аз измъчван

от всички вечни мъчения,

                ранен

От тебе, жестокий ловец.

Ти, незнаен — бог…

 

Удри по-дълбоко!

Удри пак, още веднъж!

Разкъсай, разбий това сърце!

Защо е туй мъчение

с тъпозъби стрели?

Какво поглеждаш пак,

неуморен от мъки человешки;

със злорад божествен светкавичен поглед?

Не искаш да убиваш ти,

да мъчиш и да мъчиш само?

Защо ли — мен да мъчиш,

ти бог незнаен и зложад? —

 

Ха, Ха! Ти мъкнеш се насам?

В такава полунощ?…

Що искаш ти? Кажи!

Налиташ ме, притискаш ме —

тъй близо вече!

Назад! Назад!

Ти чуваш как аз дишам,

подслушваш ми сърцето,

ти, завистливи —

— Защо си завистлив?

Назад! Назад? Защо е тая стълба?

В сърцето ми ли искаш

ти вътре

да влезеш, в моите най-съкровени

помисли да се спуснеш?

Безсрамнико! Безименник — крадец!

Какво ли искаш ти да похитиш?

Какво ли искаш да подслушваш?

Какво ли искаш да измъчиш,

мъчител ти!

Ти — бог-палач!

Или аз трябва като псе

пред твоите нозе да се умилквам?

Отдаден, извън себе си възхитен,

да си изказвам любовта — с опашка?

Напусто! Още ме пробождай,

най-жестоко жило! Не,

не псе — за теб съм само лов,

жестоки ти, ловецо!

Твой пленник горд съм аз,

задоблачни разбойнико!

Кажи най-сетне!

Що искаш ти от мен, грабителю?

Ти, скрит в мълния! Незнаен! Говори,

що искаш ти, незнаен бог?…

 

Как? Откуп?

Колко откуп искаш?

Поискай много — тъй ме гордостта съветва!

И кратко говори — съветва другата ми гордост!

 

Ха, ха!

Мен искаш? Мене?

Мен цял?…

Ха, ха!

И мъчиш ме глумец,

разкъсваш гордостта ми?

Дай обич мен — кой ще ме сгрее?

Кой ме люби още? — горещи дай ръце,

и плам от въглен за сърце ми

на мен, самотни, дай,

когото лед — най-твърдий лед

за свойте врагове,

за врагове се учи да копнее.

Дай, отдай се,

най-жестоки враг,

на мене — ти!

 

Назад!

Тогаз той отлетя

едничкият последен мой другар,

великият ми враг,

                незнаен мен,

                палачът-бог!

 

— Не! Върни се,

с всите си мъчения!

При сетния самотник

о, върни се!

И моите сълзи-реки текат

към тебе в своя бяг!

И сетен пламък на сърце ми

пламти за теб!

О, върни се,

мой незнаен бог! О, моя скръб! Последна моя радост!…

2.

Но тук Заратустра не можа повече да се стърпи, вдигна тоягата и удари с все сила оплакващия се.

— Стига! — извика той със злобен смях. — Спри, комедиант! Фалшификатор! Ти, закоренял лъжец! Аз добре те познах! Аз ще ти сгрея кокалите, мрачни магьоснико, аз знам да сгрявам такива като теб!

— Спри — каза старецът и скочи на нозе, — не удряй вече, о, Заратустра! Аз правих всичко туй на шега!

Такова е изкуството ми; самия теб исках аз да изпитам, като те подложих на това изпитание! И наистина, ти добре ме прозря!

Но и ти също — от своя страна немалко ме подложи на изпитание: ти си жесток, ти, мъдри Заратустра! Жестоко удряш ти със своите „истини“, твоята чепата тояга изнуди от мен тази истина!

— Не лъскай — отвърна Заратустра, все още възбуден и с тъмен поглед, — ти, закоренял комедиант! Ти си фалшив — какво говориш за истина!

Ти, паун на пауните, ти, море на суета, какво искаше да играеш пред мен, ти, мрачен магьоснико, в кого трябваше да вярвам аз, като се оплакваше тъй?

„Каещия се духом“ — каза старецът, — него исках да играя: сам ти някога измисли тая дума — поета и магьосника, който обръща най-сетне против себе си своя дух, преобразения, който замръзва от своето лошо знание и съвест.

И признай само: много трая, о, Заратустра, докато познаеш моето изкуство и лъжа! Ти вярваше в моята неволя, когато ми държеше с две ръце главата: аз чувах да се оплакваш: „Него твърде малко обичаха, твърде малко обичаха!“ Че аз те измамих, дотам, за това се радваше в мен моята злоба.

— Ти си измамвал и по-хитри от мен — рече Заратустра строго. — Аз не се пазя от измамници, аз не трябва да се предпазвам: тъй го иска моята съдба.

Но ти трябва да мамиш, доколкото те познавам аз! Твоите думи трябва да имат всякога две, три, четири и пет смисъла! А и което сега призна, не беше за мен ни достатъчно истина, ни достатъчно лъжа!

Ти, зъл фалшификатор, можеше ли инак? Болестта си дори би белосал, ако би се показал гол пред своя лекар.

Тъй белоса ти одеве пред мен своята лъжа, като казваше: „Аз върших това само на шега!“ То беше донейде и сериозно, ти си донейде каещ, се духом!

Добре те отгатвам аз: ти си магьосник за всички; но за тебе не ти остана ни една лъжа и хитрост — сам за себе си ти без магии остана!

Ти пожъна погнуса като едничка твоя истина. Ни една дума вече не е правдива у теб, само твоята уста: а именно погнуса е залепнала на твоята уста.

— Но кой си ти! — извика тук старият магьосник с упорит глас. — Кой смее да говори тъй на мен, на най-великия, който живее днес? — и една зелена светкавица блесна от неговото око към Заратустра. Но изведнъж той се преобрази и каза тъжно: — О, Заратустра, аз съм уморен, опротивяха ми моите изкуства, аз не съм велик, защо се преструвам! Но ти знаеш добре — аз дирех величие!

Велик човек исках да представя аз и мнозина убедих: но тая лъжа надвиши силите ми. О нея се разбивам аз.

О, Заратустра, всичко е лъжа в мен; но аз се разбивам — това мое разбиване е истинско!

— За твоя чест е — рече Заратустра мрачно и гледайки настрана, — за твоя чест е, че ти диреше величие, но това те издава. Ти не си велик.

Ти, зъл и стар магьосник, най-доброто и най-честното у тебе, което почитам, е това, че си уморен от себе си и че каза: „Аз не съм велик.“

Затова те почитам аз като каещ се духом: и макар да бе то само миг, този миг ти беше правдив.

Но кажи що дириш ти тук в моите гори и скали? И ако ти ми се препречи на пътя, на какво изпитание искаше да ме подложиш? — с какво ме изкушаваше? — Тъй рече Заратустра, и очите му искряха. Старият магьосник помълча малко, после рече:

— Изкушавах ли те аз? Аз диря само.

О, Заратустра, аз диря един истински прав, прост човек, недвусмислен, един съвсем честен, един съсъд на мъдрост, един светец на познание, един велик човек!

Не знаеш ли ти това, о, Заратустра? Аз диря Заратустра.

И тук настана дълго мълчание между двамата; но Заратустра потъна дълбоко в себе си тъй, че затвори очи. Но сетне, като се обърна към своя събеседник, улови ръката на магьосника и рече най-вежливо и хитро:

— Добре! Там нагоре води пътят, там е пещерата на Заратустра. В нея можеш ти да дириш, когото би искал да намериш. И питай животните ми за съвет, моя орел и моята змия — те трябва да ти помогнат да дириш. Моята пещера е голяма.

Аз сам наистина — аз не съм виждал още велик човек. Което е велико, за него днес е грубо окото и на най-изтънчения. Сега е царството на сганта.

Толкова хора срещнах вече аз, които се ширеха и надуваха, а народът крещеше: „Вижте, ето един велик човек!“ Но що значат всички надути мехове! Най-сетне вятърът ще изскочи от тях. Най-сетне се пръсва жабата, която твърде дълго се е надувала: и вятърът изскача навън. Да промушиш един издут в корема, това наричам аз добра забава. Чуйте, момчета!

Сегашното днес е на сганта: кой знае още що е велико, що е малко! Кой е дирил щастливо величието! Само безумецът: на безумеца върви.

Ти дириш велики хора, чудни глумецо? Кой те е учил на това? Време ли е днес за това? О, ти, мрачен в диренето си, защо ме изкушаваш?

Тъй рече Заратустра, утешен в сърцето, и отмина засмян по своя път нататък.