Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (23) (Книга за всички и никого)

За дарящата добродетел

1.

Когато Заратустра се прости с града, нему обичен от сърце и който се зовеше „Пъстрата крава“ — последваха го мнозина, които се наричаха негови ученици, и го съпроводиха. Тъй дойдоха те до един кръстопът: тогава Заратустра им каза, че би желал сам нататък да върви; защото обичаше самотното пътуване. А на прощаване неговите ученици му поднесоха един щап^[1], в чиято златна дръжка се обвиваше змия около слънце. Заратустра се зарадва на щапа и се подпря на него; тогава рече тъй на учениците си:

— Кажете ми вие: защо златото достигна до висша ценност? Затова, че е необикновено и безполезно, и сияйно, и с кротък блясък, то винаги се дари. Само като символ на висша добродетел достигна златото висша ценност.

Подобно злато сияе в погледа на онзи, който дарява. Златосияние сключва мир между луната и слънцето.

Необикновена е висшата добродетел и безполезна, сияйна е тя и кротка в блясъка си: добродетел, която дари, е висша добродетел.

Истина, аз добре ви познавам, мои ученици: вие се домогвате, като мен, към дарящата добродетел. Що общо бихте имали с котки и вълци?

Вашата жажда е сами да станете жертви и дарове: и затова жаднеете всички богатства да натрупате в своята душа.

Ненаситно ламти вашата душа за съкровища и скъпоценности, защото добродетелта ви е ненаситна в желанието да дарява.

Вие насила привличате всички неща към себе си и в себе си, за да избликнат те обратно от ваш извор, вече като дарове на вашата обич.

Наистина, грабител за всяка ценност трябва да стане такава една даряща обич; но здраво и свято наричам аз това себелюбие.

Има друго едно себелюбие, твърде бедно, гладно, което винаги иска да краде, себелюбието на болните, болното себелюбие.

С око на крадец изглежда то всичко, що блести; с алчността на глада мери то оногова, който има богато да яде; и винаги се примъква около трапезата на ония, които даряват.

Болест говори из такава алчност и невидима изрода; за недъгаво тяло говори крадливата алчност на това себелюбие.

Кажете ми, братя мои: кое смятаме ние за лошо, и най-лошо? Не е ли изродата? — и ние всякога подозираме изрода там, дето липсва даряща душа.

Нагоре води нашият път, през рода отвъд към свръхрода. Но ужас е за нас изроденото чувство, което казва: „Всичко за мен.“

Нагоре лети нашият дух: тъй е той символ на нашата плът, символ на възвишеност. Символите на подобни възвисения са имена на добродетелите.

Тъй минава плътта през историята и усъвършенства се, и се бори. А духът — що е за нея той? Глашатай на нейните борби и победи, съратник и отзив.

Символи са всички имена на добро и зло: те не изказват нещо, а само подсещат. Безумец, който иска от тях познание.

Внимавайте, братя мои, всеки час, когато вашият дух иска да говори в символи — тогава е началото на вашата добродетел.

Възвисена е тогаз вашата плът и възкресена; с блаженството си възхищава тя духа, тъй че той става творец и ценител, и любещ, и на всички неща благодетел.

Когато вашето сърце се вълнува широко и пълно, подобно река, благодат и опасност за ония, които живеят до нея — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато се възвисите над похвала и укор, и вашата воля поиска да заповядва на всички неща, като воля на любещ — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато презрете приятното и меката постеля, и все ви се види, че още сте малко настрана от мекушавите — тогава е началото на вашата добродетел.

Когато бъдете желатели на една само воля, и тоя поврат на всяка потребност наречете необходимост — тогава е началото на вашата добродетел.

Истина, ново добро и зло е тя! Истина, един дълбок ромон и глас на един нов извор!

Мощ е тя, тая нова добродетел; властна мисъл е тя и около нея една мъдра душа: едно златно слънце и около него змията на познанието.

2.

Тук Заратустра замлъкна и с обич погледна своите ученици. И продължи да говори така — и гласът му се промени:

— Останете верни на земята, братя мои, със силата на вашата добродетел!

Вашата даряща обич и вашето познание да служи на смисъла на земята! Тъй ви моля и заклинам аз.

Не я оставяйте да отлети от земното и да бъхти крила срещу вечни стени!

Ах, винаги е имало толкова заблудена добродетел! Върнете, като мен, пак на земята заблудената добродетел — да, пак към плътта и живота: за да може тя да даде на земята нейния смисъл, един човешки смисъл!

По стотици начини досега са се заблуждавали и мамели както дух, тъй добродетел. Ах, в нашето тяло живее още и сега това безумие и измама: те на плът и воля са станали там.

По стотици начини са опитвали и се мамили както дух, тъй добродетел. Да, и човекът бе един опит. Ах, много невежество и заблуждение са станали плът в нас!

Не само разумът на хилядолетия — и тяхното безумие блика от нас. Опасно е да си наследник.

Още се борим ние стъпка по стъпка с великана Случай, и над цялото човечество още доскоро властваше несмислицата, безсмислица.

Вашият дух и вашата добродетел да служат на смисъла на земята, братя мои: и ценността на всички неща да бъде наново от вас положена! Затова трябва вие да бъдете борци! Затова трябва вие да бъдете творци!

Познаваща, пречиства се плътта; със знанието опитвайки тя се възвисява; за който дири познание, всички инстинкти стават свети; на възвисения бива душата възрадвана.

Лекарю, помогни си сам: тъй ще помогнеш и на своя болен. Това нека му е най-добрата помощ, че той вижда с очите си оногова, който сам себе си излекува.

Хиляди пътища има, които още не са ходени, хиляди здравия и скрити острови на живота. Неизчерпани, неоткрити са все още човекът и земята човешка.

Бъдете будни и вслушвайте се, вие самотни! Откъм бъдещето идат веяния с тайнствен размах на крила; и който има тънък слух, долавя блага вест.

Вие, самотни днес, отстранени, вие ще станете някога цял народ: от вас, които сами се избрахте, ще въстане един избран народ — и от него Свръхчовекът.

Истина, място за укрепване трябва да стане още земята! И нея вече облъхва нов дъх благотворен — и една нова надежда!

3.

Когато Заратустра каза тия думи, замлъкна, като някой, който не е изрекъл последната дума; и дълго помахва той в двоумение щапа в ръката си. Най-сетне рече тъй — и неговият глас се промени:

— Сам ще вървя аз отсега, мои ученици! И вие също идете си оттук, и сами! Тъй искам аз.

Истина, съветвам ви: махнете се от мен и пазете се от Заратустра!

А още по-добре: срамувайте се от него! Може би той ви е мамил.

Човекът на познанието не трябва да обича само своите врагове, той и приятелите си знае да мрази.

Лошо отплаща на учителя си онзи, който остава все ученик. И защо не искате вие да обезлиствите моя венец? Вие ме почитате; но ако един ден вашата почит рухне? Пазете се да не би премаже някой стълп!

Вие казвате, вярвате в Заратустра? Но що ли значи Заратустра! Вие сте вярващи в мен: но що значат всички вярващи! Вие още не бяхте подирили себе си: и ето, намерихте мен. Тъй правят всички вярващи; затова и толкова струва всяка вяра.

И ето, аз ви заповядвам, загубете ме, а намерете себе си; и само когато всички се отречете от мен, тогава аз ще се възвърна при вас.

Истина, с други очи, братя мои, ще подиря аз тогава моите изгубени; с друга обич ще ви обикна тогава.

И някога ще станете вие мои приятели и чеда на една надежда: тогава аз ще бъда за трети път пак при вас, за да празнувам с вас заедно великата пладня.

А велика пладня е тогава, когато човек застане сред пътя си, между животно и Свръхчовек и своя път към вечерта възслави като своя най-висша надежда: че той е пътят към ново утро.

Тогава онзи, който загива, сам себе си ще благослови, че е един отиващ отвъд; и слънцето на неговото познание ще се спре за него на пладня.

„Мъртви са всички богове: сега ние искаме Свръхчовека да живее“ — нека това бъде някога на великата пладня нашата последна воля!

Тъй рече Заратустра.