Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (72) (Книга за всички и никого)

Приветствие

Беше късно след пладня вече, когато Заратустра подир дълго напразно дирене и скитане се върна пак при своята пещера. Но кога застана срещу й, около двадесет крачки далеч от нея, случи се това, което сега той най-малко очакваше — отново чу силния вик за помощ.

И чудно! Този път той идеше от неговата пещера. То бе дълъг, многозвучен странен вик и Заратустра ясно различи, че той се състои от много гласове: макар, отдалеч чут, да звучеше като вик от едно-едничко гърло.

Тогава Заратустра се завтече към своята пещера и ето какво зрелище го очакваше след тоя вик! Там седяха сбрани един до друг всички, покрай които бе минал той през деня: царят отдясно и царят отляво, старият магьосник, папата, доброволният просяк, сянката, съвестният духом, скръбният гадател и магарето; а най-грозният човек беше наложил корона и опасал два червени пояса — че той обичаше, като всички грозни, да се облича и кичи. А сред това натъжено общество стоеше орелът на Заратустра, настръхнал и неспокоен, че той трябваше да отговаря на много неща, за които гордостта му нямаше отговор; а мъдрата змия висеше около врата му.

Всичко това Заратустра гледаше с голямо учудване; а после той разгледа със снизходително любопитство поотделно всеки от гостите си, четеше в душите им и отново се чудеше. В това време събраните бяха станали от местата си и чакаха с почитание Заратустра да проговори. А Заратустра рече тъй:

— Вие, отчайващи се! Вие, чудни хора! Вашия ли вик за помощ чух аз? И сега знам аз де да диря, когото днес напусто дирих: висшия човек —

— в самата моя пещера седи той, висшият човек! Но защо ли се чудя! Не го ли примамих аз сам при себе си, с медена жертва и хитрия примамлив зов на своето щастие?

Но, струва ми се, вие не сте за дружно общество, вие, викащи за помощ, се наскърбявате един друг, когато седите заедно тук?! По-напред трябва да дойде някой — някой, който пак да ви накара да се смеете, някой добър весел палячо, някой танчар и вятър, и размирник, някакъв стар глумец — как ви се струва?

Но простете ми, вие, отчаяни, че аз ви говоря с такива нищожни думи, недостойни, истина, за такива гости! Но вие не отгатвате, кое прави бодро сърцето ми:

— това сте вие и видът ви, простете ми! Защото всеки, който гледа някой отчаян, се ободрява. Да утешава отчаяните — всеки се счита доста силен.

Сами вие ми дадохте тая сила — драгоценен дар, високи мои гости! Същински дар от гости! Добре, тогава не ми се сърдете, че аз ви предлагам също и от своето.

Това тук е мое царство и мое владение: но което е мое, тази вечер и тази нощ да бъде и ваше. Нека ви служат моите животни: пещерата ми нека ви бъде място за отдих!

В моя дом, при моето огнище не трябва никой да се отчайва, в своите владения аз защитавам всякого от неговите диви зверове. И първото, което ви предлагам, е безопасност!

А второто е моят малък пръст. И щом той е у вас, вземете още и цялата ми ръка, добре! И сърцето ми при това! Добре дошли тук, добре дошли, мои желани гости!

Тъй рече Заратустра и се засмя от обич и злоба. След тоя привет гостите му се поклониха отново и мълчаха почтително; а царят отдясно му отговори от тяхно име:

„По това, о, Заратустра, как ти ни подаде ръка и ни поздрави, ние познахме, че си Заратустра. Ти се унижи пред нас; и почти наскърби почитта ни към теб — но кой би могъл като тебе да се унижи с такава гордост? Това ободрява самите нас, наслада е то за нашите очи и сърца.

Само това да видим на драго сърце бихме се изкачили ние и на по-високи планини от тая. Като любители на зрелища дойдохме ние, искахме да видим кое разведрява мрачни очи.

И ето, престана вече всеки наш вик за помощ. Дух и сърце вече са разкрити и възхитени. Малко остава и нашето мъжество ще стане бодро.

Нищо, о, Заратустра, не расте на земята по-възрадващо от високата силна воля — тя е нейното най-хубаво растение. Цяла местност се освежава от едно такова дърво.

С кедъра сравнявам аз, о, Заратустра, оня, който израства като теб: висок, мълчалив, твърд, сам, от най-гъвкаво дърво, величав —

— а най-сетне протягащ своите силни зелени клони към своето владение, с мощни въпроси питащ ветрове и бури, и всичко, което винаги е домът на висини, —

— още по-силно отговарящ, един повелител, победоносец: о, кой не би се изкачил на високи планини, за да види такива растения?

Под твоето дърво тук, о, Заратустра, намира утеха и мрачният, и нещастният, твоят изглед успокоява несретника и изцелява сърцето му.

И наистина, към твоята планина и дърво се обръщат днес много

погледи; велик копнеж израсна и мнозина се научиха да питат: «Кой е Заратустра?»

И всеки, комуто си влял някога в ухото своята песен и своя мед: всички, които са се крили, самотни, двамина, казваха изведнъж на сърце си:

«Жив ли е още Заратустра? Не струва вече да се живее, всичко е все едно, всичко напусто: или — ний трябва да живеем със Заратустра!»

«Защо не идва той, който тъй отдавна се предвеща? — тъй питат мнозина; самотността ли го погълна? Или трябва ние да идем при него?»

Но ето, че самата самотност омекна и се пръсна като гроб, който се разтваря и не може вече да държи своите мъртъвци. Вредом се виждат възкръснали.

Ето подемат се и подемат вълните към твоята планина, о, Заратустра. И колкото високо да е твоята висина, мнозина трябва да се издигнат до теб; твоята лодка не трябва повече да стои на сухо.

И че ние отчаяните сега стигнахме в твоята пещера и не се отчайваме вече: то е една поличба и предвестие, че по-добри са на път към тебе —

— че той сам е на път към теб, който е последната останка от бога между човеците, тоест: всички човеци на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита, —

— всички, които не искат да живеят, или ще научат да се надеят — или ще научат от теб, о, Заратустра, великата надежда!“

Тъй рече царят отдясно и хвана ръката на Заратустра, за да я целуне, но Заратустра отклони неговото почитание и се отдръпна уплашен, мълчалив и внезапно унесен сякаш в далнини.

Но след малко пристъпи той пак към своите гости, изгледа ги с ясни изпитателни очи и рече:

— Вие, мои гости, висши човеци, аз искам немски и ясно с вас да говоря. Не вас очаквах аз в тия планини.

(„Немски и ясно? Пази Боже! — каза тук царят отляво настрана; види се, той не знае немците, този мъдрец от възток! Но той мисли «немски и грубо» — добре! Това днес още не значи най-лош вкус!“)

— Вие може да сте вкупом наистина по-високи човеци — продължи Заратустра, — но за мен вие още не сте достатъчно високи и силни.

За мен, тоест: за неумолимото, което мълчи в мен, но няма всякога да мълчи. Ако сте мои, то не сте колкото дясната ми ръка.

Който стои сам на болни и слаби нозе като вас, той иска преди всичко, дали сам ще го знае, или крие от себе си — да бъде щаден.

Но аз не щадя своите ръце и нозе, аз не щадя своите войници — как ще ви бива тогава за моята война?

С вас бих покварил всяка победа. И не един от вас би паднал вече, щом чуе само гръмкия удар на моя барабан.

Вий не сте и достатъчно красиви и благородни. Мен ми трябват чисти гладки огледала за моите учения; върху вашата повърхност се обезобразява самият мой образ.

Вашите плещи притиска не една тежест, не един спомен. Не едно лошо джудже се сгушва във вашите кътчета. Дори във вас има скрита сган.

Ако и да сте от висок и по-висок род — много у вас е криво и безобразно. Няма ковач на света, който би ви изковал, както трябва.

Вие сте само мостове: по-високи да минат през вас отвъд! Вие сте стъпала: не се гневете на оногова, който се изкачва по вас към своята висина!

От вашето семе нека израсне един истински син и съвършен наследник: но това е далеч. Вие сами не сте ония, на които се пада моето наследство и име.

Не вас чакам аз тук на тия планини, не с вас ще сляза за сетен път аз долу. Като поличба дойдохте вие при мен, че по-високи са вече на път към мен — не човеците на великия копнеж, на великото отвращение, на великата пресита и онова, което вие назовахте останка божия.

Не! Не! Трижди не! Други чакам аз тук на тия планини и не ще мръдна крака си без тях — висши, по-силни, по-победоносни, по-бодри, такива, които са създадени правилно телом и духом — смеещи се лъвове трябва да дойдат!

О, мои желани гости, вие, чудни — не сте ли чули още нищо за моите деца? И че са те вече на път към мен?

Говорете ми за моите градини, за моите блажени острови, за моя нов хубав род — защо не ми говорите за тях?

Тоя дар искам аз от вашата обич, да ми говорите за моите деца. За тях станах аз богат, за тях обеднях; какво не дадох аз — какво не бих дал, да имам едничкото: тия деца, тоя жив разсад, тези жизнени дървеса на моята воля и висша надежда!

Тъй рече Заратустра и внезапно прекъсна своята реч: че го обзе копнежът му и той затвори очи и уста, тъй силно биеше неговото сърце.

И всичките му гости мълчаха и тихо стояха изненадани: само старият прорицател правеше знаци с ръце и с движения на лицето си.