Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (49) (Книга за всички и никого)

Пред изгрев-слънце

О, небе над мене, ти ведро! Дълбоко! Ти, бездна от светлина! Като те гледам, треперя от божествени пожелания.

В твоята висина да се хвърля — това е моята глъбина! В твоята ведрина да се скрия — това е моята невинност!

Бога закрива неговата хубост: тъй криеш ти своите звезди. Ти не говориш — тъй ми възвестяваш своята мъдрост.

Безмълвно върху кипящото море възлезе ти днес, твоята обич и твоята свенливост говори откровение на моята кипяща душа.

Че ти се яви хубаво пред мен, закрито в своята хубост, че ти мълчаливо ми говориш, откровено в своята мъдрост.

О, как не бих отгатнал аз всичката свенливост на твоята душа!

Преди слънцето дойде ти при мен, най-самотния.

Ние сме другари от памтивека: нам са взаимни чемер и ужас, и дълбочина; а и слънцето ни е взаимно.

Ние не говорим един другиму, защото твърде много знаем: ние безмълстваме един срещу друг, с усмивка предаваме един другиму нашето знание.

Не си ли ти светлината на моя огън? Не е ли в теб сестрата-душа на моето проникновение?

Наедно учихме ний всичко; наедно учихме да се издигаме над себе за към сами себе си и безоблачно да се усмихваме: безоблачно да се усмихваме надолу с ясни очи и от далечни пространства, когато под нас насилие и цел, и вина ручат като дъжд.

И пътувах ли сам — за кого гладуваше моята душа през нощите и по залутани пътища? И възземах ли планини, кого дирех винаги, ако не теб в планините?

И всички мои лутания и качвания по планини: то беше една необходимост само и помощ на безпомощния — да лети само иска цялата моя воля, да влети в теб!

И кого ненавиждах аз повече от скитниците облаци и всичко, що те опетнява? И своята собствена омраза намразих дори, защото тя те опетняваше!

На скитниците облаци ме е гняв, на тия дебнещи хищни котки: те отнемат от теб и мен това, което ни е общо — нечуваното безгранично утвърждение на нещата от начало до конец.

На тия посредници и смесители ни е гняв нас, на скитниците облаци: ни таквиз, ни онаквиз, които не са научили нито да благославят, нито да проклинат, както трябва.

По-добре бих желал да седя в бъчва под закрито небе, да седя без небе в бездната, отколкото да гледам небе, светло небе, осеяно със скитници облаци!

И често ми се е прищявало да ги привържа с жилави светкавични златни струни, за да мога, подобно гръм, да тряскам тъпана по техния издут корем —

— гневен тъпанджия, защото те ми отнемат твоето първо и последно утвърждение, ти, небе над мене, ясно, ведро небе! Ти, бездна от светлина! — защото те отнемат от теб моето първо и последно утвърждение! Че аз предпочитам шума и гърма и проклятията на вихрите, нежели това предпазливо нерешително спокойствие на котките; а и между хората най ненавиждам аз всички излеко стъпващи и ни таквиз, ни онаквиз и неопределени, и нерешителни скитници облаци.

И „Който не знае да благославя, нек се научи да проклина!“ — това светло учение ми падна из ясното небе, тая звезда блести и в черните нощи на моето небе.

Но аз съм един, който благославя и утвърждава, когато само ти си около мен, ти, ведро, ясно небе! Ти, бездна от светлина! — във всички бездни нося аз още моето благославящо утвърждение.

Благославящ станах аз и утвърдител: и затова дълго се борих и борец бях, за да усетя някога ръцете си свободни за благословия.

И ето моята благословия: над всяко нещо да застана като негово собствено небе, негов кръгъл покрив, негова лазурна камбана и вечна увереност: и блажен е, който тъй благославя!

Че всички неща са кръстени на извора на вечността и отвъд доброто и злото; а самите добро и зло са междинни сенки само и влажни помрачения, и скитници облаци.

Наистина благослов е, а не хула, когато аз уча: „Над всички неща стои небето случай, небето невинност, небето безбоязненост, небето дръзновение.“

„От безбоязнеността“ иде най-старото благородство на света, него аз възвърнах на всички неща, аз ги освободих от робството на целта. Тая свобода и небесна веселост поставих аз подобно лазурна камбана над всички неща, като учех, че над тях и чрез тях никаква „вечна воля“ не налага своята воля.

Това дръзновение и това безумие поставих на мястото на оная воля, като учех: „При всяко нещо едно е невъзможно — разумност!“

Но мъничко разум, едно зърно мъдрост, пръснато от звезда на звезда — тоя квас е замесен във всички неща: заради безумието е мъдрост, замесена във всички неща!

Мъничко мъдрост е още възможно; но таз блажена увереност намерих аз във всички неща: че те предпочитат да танцуват — на нозете на случая.

О, небе над мен, ти, ведро! Високо! За мен твоята ведрина значи, че няма никакъв вечен разум-паяк и паяжина:

— че ти си за мен един под за танцуване на божествени случаи, че ти за мен си една маса и на боговете за божествени зарове и играчи на зарове!

Но ти се червиш? Казах ли нещо не за изказване? Хуля ли, като исках да те благословя?

Или се изчерви от срам, че сме двамина? Пъдиш ли ме да си вървя и мълча, защото вече денят иде?

Светът е дълбок — и по-дълбок, отколкото е мислил някога денят. Не всеки смей да има думи пред деня. Но денят иде: и нека се разделим!

О, небе над мен, ти, свенливо! Пламенно! О, ти, мое щастие пред изгрев-слънце! Денят иде: и нека се разделим!

Тъй рече Заратустра.