Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (55) (Книга за всички и никого)

За трите злини

1.

Насън, в последния утринен сън, стоях аз днес върху една планинска скала — отвъд света, държах везни и теглех света.

О, тъй рано дойде зората: тя ме огря и събуди, завистницата! Винаги е тя завистлива към утринния ми сън.

Измерим за онзи, който има време, теглим за добър везнар, постижим за силни криле, лесно отгатваем за божествени гадатели: тъй намери моят сън света:

Моят сън, смел плавател, полукораб, полувихър, безмълвен като пеперуда, нетърпелив като сокол: как има той днес търпение и време да претегля света!

Дали тайно за това го придума моята мъдрост, моята засмяна добра мъдрост на деня, която се подсмива на всички „безкрайни мирове?“ Че тя говори: „Дето има сила, там и числото става майстор: то има повече сила.“

Как уверено гледаше моят сън на този краен свят — ни любопитен, ни боязлив, ни молещ:

— като че една ябълка искаше да се предложи на ръката ми, една зряла златна ябълка, с хладно-мека кадифена кора — тъй ми се предложи светът:

— като че едно дърво ми кимаше, ширококлонесто едно, с крепка воля, привито за подпорка и още за отпочивка на уморени от път нозе: тъй стоеше светът пред моята планинска скала:

— като че нежни ръце ми поднасяха ковчег — един ковчег, отворен за възторг на свенливи почитателни очи: тъй светът ми се предложи днес:

— не толкова гатанка, че да прокуди човешката обич, не толкова отгатка, че да приспи човешката мъдрост — нещо човешки добро беше днес за мен същият свят, за който се тъй лошо говори!

Как съм благодарен на моя утринен сън, че аз тъй на ранина днес теглих света! Като нещо човешки добро дойде при мен тоя сън и утешител на сърцето!

И за да постъпя денем като него, и науча от него това, що е най-добро: аз искам сега да сложа трите най-лоши неща във везните и да ги претегля човешки добре.

Който е учил да благославя, той също е учил и да проклина: кои три неща са най-проклинани? Тях аз ще сложа на везните.

Сладострастие, властолюбие, самолюбие: тая троица досега е бивала най-проклинана и за нея най-зле се е лъгало и клеветило — тая троица искам аз сега да претегля човешки.

Добре! Тук е моята планинска скала — там — морето: то преваля към мен рошаво, лъстиво, вярното старо стоглаво чудовищно псе, което обичам.

Добре! Тук искам аз да държа везните, над валящото се море: и свидетел да гледа избирам аз — теб, самотно дърво, теб, благоуханно, широкоразклонено, което обичам!

През кой мост върви днешното към бъдещото? Коя сила нуди високото към низкото? И какво значи още и най-високото да надраснеш? Ето, везните стоят равновесни и неподвижни: три тежки въпроса хвърлих аз в тях, три тежки отговора носи другото блюдо.

2.

Сладострастие — кол и жило за всички презрители на плътта, облечени с власеница, и проклето от всички мечтатели за онзи свят: че то се присмива и гаври над всички лъжеучители.

Сладострастие: за сганта мъждеещ огън, върху който тя бива изгаряна; за всяко червиво дърво, за всички вонещи дрипи, приготвена пламтяща пещ.

Сладострастие: за свободните сърца невинно и свободно, земна градина на щастието, изблик от благодарност на бъдещото към сегашното.

Сладострастие: само за увехналия сладка отрова, а за ония с лъвска воля — голяма сърдечна подкрепа и благоговейно съхранено вино на вината.

Сладострастие: велик символ на щастие — за по-високо щастие и висша надежда. Че на мнозина е обещан брак и повече от брак; на мнозина, които един другиму са по-чужди от мъж и жена: а кой напълно е разбрал как чужди са един другиму мъжът и жената!

Сладострастие — но аз ще туря преграда около своите мисли и още около своите думи: за да не нахлуват свини и изтупленици^[1] в моите градини!

Властолюбие — нажежен бич на най-жестоките жестокосърдечни; ужасното мъчение, което само себе си запазва за най-жестокия; мрачният пламък на живи клади.

Властолюбие: зла юзда, която бива турена на най-суетните народи; подсмиващо се на всяка съмнителна добродетел; което яхва всеки кон и всяка гордост.

Властолюбие: земетресение, което разрушава всичко гнило и троши, и разчупва всичко кухо; въртящ се, негодуващ, наказващ разрушител на измазани гробове; бляскава въпросителна при предивременни отговори.

Властолюбие: пред чийто поглед човек пълзи, сгушва се, раболепства и става по-низък от змия и свиня — додето най-сетне извика из него великото презрение.

Властолюбие: страшният учител на великото презрение, което на градове и царства в лицето проповядва: „Махни се ти!“ — додето из самите тях не извика: „Да се махна аз!“

Властолюбие: което примамливо се въззема нагоре и до чисти и самотни, до самодоволни висини, пламтящо като любов, която примамливо рисува пурпурни блаженства на земното небе.

Властолюбие: но кой би нарекъл това стремеж, щом високото възжелава надолу за власт! Наистина, нищо болезнено и недъгаво няма в такова възжелаване и низхождане!

Че самотната висина вечно да се не усамотява и задоволява сама от себе; че планината да се спусне към долината и планинските ветрове към низините.

О, кой би намерил истинското име, за да кръсти и одоброчести такъв копнеж! „Даряща добродетел“ — тъй нарече някога Заратустра неназовимото.

И тогава се случи също — и наистина, това се случи за първи път! — неговата реч да възхвали самолюбието, крепкото и здраво самолюбие, което блика из могъща душа:

— из могъща душа, на която е присъщо възвишеното тяло, хубавото, победоносното и ободряващото, около което всяко нещо става огледало:

— гъвкаво, убедително тяло, танчарът, чийто символ и израз е самовъзрадваната душа. Саморадостта на такива тела и души се нарича сама „добродетел“.

Със своите думи за добро и лошо се огражда такава една саморадост като със свещени бранища; с имената на своето щастие пъди тя от себе си всичко за презиране.

От себе си далеч пъди тя всичко малодушно; тя говори: лошо — това е малодушно. За презиране й се струва, който постоянно се грижи, въздиша, оплаква се и който събира и най-малки изгоди.

Тя презира също и всяка скръбноблажена мъдрост: че наистина има и мъдрост, която цъфти в мрак, една мъдрост на нощни сенки: като такава тя всякога въздиша: „Всичко е суета!“

Боязливото недоверие за нея е нищожно, също всеки, що иска клетва вместо поглед и ръка: тъй и твърде недоверчивата мъдрост, че тя е присъща на страхливите души.

Още по-нищожен й се вижда бързоуслужливият, който като псе веднага ляга на гръб, покорният, а има също и мъдрост, която е покорна, и псешка, и благочестива, и бързоуслужлива.

Омразен и отвратителен е за нея, който никога не иска да се брани, който преглъща отровни храчки и злобни погледи, много търпеливият, всичко понасящият, вседоволният: такава е рабската порода.

Раболепства ли някой пред боговете и техните ритници, пред хората и тяхното глупаво обществено мнение — всяка рабска порода то заплюва, това блажено самолюбие!

Лошо — тъй нарича то всичко, що е прегънато, рабски-спъхнато, несвободните мигащи очи, съкрушени сърца и онази престорена отстъпчива порода, която целува с широки страхливи устни.

Лъжемъдрост: тъй нарича то всичко, над което мъдърстват раби и старци, и уморени; и особено всичката зла, смахната попска лудост!

А лъжемъдреците, всички духовници, уморени от света, и чиито души са от женска и рабска порода — о, как зле са постъпвали от памтивека със самолюбието!

И това тъкмо било и се наричало добродетел, зле да постъпваш със самолюбието! А „несамолюбив“ — такива са желаели да бъдат с пълно основание всички тия уморени от света страхливци и кръстоносци паяци!

Но за всички тях иде денят, промяната, мечът на отсъдата, великата пладня: тогава ще има много откровения!

А който нарече самото „аз“ здраво и свято, и самолюбието — блажено, наистина, и той, прорицател, ще каже, което знае: „Ето, тя иде, наближава великата пладня!“

Тъй рече Заратустра.