Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (64) (Книга за всички и никого)

Разговор с царете

1.

Нямаше още един час откак Заратустра бе на път през своите гори и планини, и ето че видя едно странно шествие. Тъкмо на пътя, по който искаше да се спусне той, идеха двама царе, окичени с корони и пурпурни пояси, и пъстри като фламинго: те подкарваха напреде си едно натоварено магаре. „Що ли дирят тия царе в моето царство?“ — рече Заратустра възчудено в своето сърце и се затули бързо зад един шубрак. Но когато царете се приближиха до него, полугласно, като някой, който говори на себе си, той рече:

— Чудно! Чудно! Где се е чуло и видяло това? Двама царе виждам аз — и само едно магаре!

Тогава двамата царе се спряха, усмихнаха се, погледнаха към онова място нататък, отдето идеше гласът, и се спогледнаха един друг. „Тъй мислят някои и между нас — каза царят отдясно, — но не го изказват.“

А царят отляво сви рамене и отвърна: „Това ще да е някой козар. Или пустинник, който е живял твърде дълго между скали и дървеса. Съвсем без общество — и туй покваря добрите нрави.“

„Добрите нрави? — отвърна сърдито и горчиво другият цар. — От какво бягаме ние? Дали не от «добрите нрави» на нашето «добро общество»?

По-добре наистина да живеем между пустинници и козари, отколкото с нашата позлатена калпава белосана сган — макар и да се нарича тя «благородна». Но всичко в нея е лъжовно и гнило, най-напред кръвта, благодарение на лошите болести на още по-лошите лекари.

Най-драг и обичен ми е днес все пак един здрав селянин, груб, хитър, опърничав, износлив — днес това е най-благородната порода.

Селянинът е днес най-добър и селската порода би трябвало да бъде господар! Но днес е царството на сганта — аз не се лъжа вече. А сган, това значи сбирщина.

Сбирщина-сган: в нея всичко е разбъркано едно с друго, светец и нехранимайко, и благородник, и евреин, и всякакви говеда от Ноевия ковчег.

Добри нрави! Всичко у нас е престорено и гнило. Никой няма почит пред никого — тъкмо това отбягваме и ние. Те се подмилкват и въвират като псета, те позлатяват палмови листа.

Души ме тая гнусота, че и ние, царете, сами станахме престорени, натруфени и навлечени със стар извехтял накит, хлопки и грошове за глупаци и хитри и за всекиго, които днес търгува с властта.

Ние не сме първи — а трябва да имаме значение на такива — и ние сме сити вече на такова преструване и ни дойде до погнуса.

Ние се отвърнахме от сганта, от всички, що дигат врява, и от пишещи цвъкли-мухи, от вонята на базиргяните, от мятанията на себелюбците, от лошия дъх — пфу, да живееш между сган — пфу, между сган да сме първи! Ах, гнусота! Гнусота! Гнусота! Какво сме вече ний, царете!“

„Твоята стара болест те прихвана — каза тук царят отляво, — погнусението те прихвана, бедни братко. Но ти знаеш, че тук някой ни слуша.“

Тутакси из своето скривалище се изстъпи Заратустра, който беше разтворил уши и очи за тия речи, дойде при царете и почна:

— Който ви слуша, който ви слуша с удоволствие, о, царе, той се нарича Заратустра.

Аз съм Заратустра, който рече някога: „Що значат още царете!“ Простете ми, аз се радвах, когато вие двамата казвахте: „Какво сме вече ние, царете!“

Но тук е мое царство и моя власт: какво дирите в моето царство? Но може би вие сте намерили, из пътя, което аз диря — именно висшия човек.

Като чуха туй царете, удариха се по гърди и рекоха в един глас:

Познаха ни! С меча на тая дума ти разсичаш най-гъстия мрак на нашето сърце. Ти откри нашата неволя, че видиш ли, ние тръгнахме на път, дано намерим висшия човек — човекът, който стои по-високо от нас — макар ние и да сме царе. При него водим ние това магаре. Висшият човек именно трябва да бъде и висш господар на земята.

Няма по-жестоко щастие за съдбата на хората от това, когато силните на земята не са още и първи човеци. Тогава всичко бива престорено и криво, и чудовищно.

А особено когато те са последни и повече говеда отколкото човеци — тогава се вдига и повдига цената на сганта, и най-сетне добродетелта на сганта почва дори да говори: „Ето, само аз съм добродетел!“

— Що чух аз ей сега? — отвърна Заратустра — Каква мъдрост у царе! Аз съм възхитен и наистина, ще ми се вече да направя песен за това — че ако ще би и да стане песен, която не е за ушите на всекиго.

Аз вече отдавна се отучих да зачитам дългоухите. Добре! Добре тогаз. (Но тук се случи и магарето да продума: и то каза ясно и със зла умисъл И-А).

Отколе, в първо лято от Христа,

Сибилата злокоба предвеща,

Без капка вино да пие, пияна:

Тежко ни! Време пъклено настана.

Горко ни! Всичко тръгна на света

наопаки. И Рим, о, гнусота,

на времето по хлъзгавите урви

подхлъзнат, Рим превърна се на бордей за к…

Изпадна Цезар до говедо, блей —

дори и Господ стана сам — еврей!

2.

На тая Заратустрова песен се наслаждаваха царете; и царят отдясно рече: „О, Заратустра, как добре направихме, че излязохме да те видим! Твоите врази ни показаха твоя образ в свое огледало — ти изглеждаше там като дявол и с язвителен смях: тъй че ние се бояхме от теб. Но що от това! Ти все пак ни бодеше очите и сърцето със своите мъдрословия. И рекохме си ние най-сетне: що от това, как изглежда той! Ние трябва да го чуем, него, който учи «Вие трябва да обичате мира като средство за нови войни и краткия мир повече от дългия!»

Никой досега не е казвал по-войнствени думи: «Що е добро? Храбър да си е добро. Добра война прави свято всяко дело.»

О, Заратустра, кръвта на бащите ни се вълнува в нашето тяло при такива думи: то бе като речта на пролет към старите винени бъчви.

Когато се кръстосваха мечовете като змии с червени петна, тогава нашите бащи се наслаждаваха на живота; всяко слънце на мира им се виждаше бледо и хладно, а дълговременният мир принасяше срам.

Как въздишаха те, нашите бащи, когато виждаха на стената лъскави притъпени мечове! Като тях жадуваха те за война. Мечът именно иска да пие кръв, мята искри от пожелание.“

Когато царете говореха и бъбреха така разпалено за щастието на своите бащи, обхвана Заратустра немалко желание да се подсмее на тяхната разпаленост: че очевидно те бяха твърде миролюбиви царе, които виждаше пред себе си, със стари и изтънчени лица. Но той се въздържа.

— Добре — рече той, — нататък води пътят, там е пещерата на Заратустра и днес денят ще има дълга вечер! Но сега бързо ме зове вик за помощ и аз ви оставям.

Чест е за моята пещера, когато царе седят и пожелаят да чакат: но, то се знае, вие има да чакате дълго време!

Та нека! Що от това! Де може днес да се научи човек по-добре да чака, ако не при дворовете? И всичката добродетел на царете, що им остава и сега — не се ли зове тя: да знаеш да чакаш?

Тъй рече Заратустра.