Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (43) (Книга за всички и никого)

За изкуплението

Когато един ден Заратустра минуваше големия мост, заобиколиха го недъгави и просяци, и един гърбав му заговори тъй:

— Виж, Заратустра! И народът се учи от теб и почва да вярва в твоето учение: но за да ти повярва съвсем, трябва още едно нещо — трябва да убедиш още и нас, недъгавите! Тук ето имаш хубав избор и наистина, случай да хванеш не едного за перчема! Слепи можеш да излекуваш и хроми да направиш да провървят; и на онзи, който има повечко отзаде си, ти би могъл да му отнемеш колко-годе — това, мисля аз, би било най-добрият начин да накараш недъгавите да повярват в Заратустра!

Но Заратустра отвърна на тогова, който говореше, тъй:

— Ако се вземе на гърбавия гърбицата, взема му се умът — тъй учи народът. И ако се върнат очите на слепия, той вижда твърде много лоши неща на земята: тъй че той проклина оногова, който го е изцелил. Но тоя, който направи хромия да провърви, той му докарва най-голяма вреда: че щом тръгне, дава се път и на неговите пороци — тъй учи народът за недъгавите. А защо Заратустра да не научи и от народа, щом народът учи от Заратустра?

Но за мен това е най-малкото нещо, откак живея между хората, да виждам: „На тогова липсва око, на оногова ухо, на трети крак, а други има, които са изгубили език или нос, или глава.“

Аз виждам и виждах по-лоши и разни тъй отвратителни неща, че не бих желал да говоря за всяко от тях, а за някои нито дори да замълча: хора именно, на които липсва всичко, освен че имат едно повече — хора, които не са друго нищо освен едно голямо око или една голяма уста, или един голям корем, или друго някакво голямо нещо — изопачени недъгавци наричам аз такива.

И когато идех от моята самотност и за пръв път минах тоя мост, не повярвах на очите си и гледах татък, и гледах пак, и казах най-сетне: „Това е едно ухо! Ухо, голямо като човек!“

Взрях се още по-добре: и наистина, под ухото се движеше още нещо, което беше за оплакване малко и бедно, и немощно. И действително, чудовищното ухо седеше на едно малко тънко стъбло — а стъблото беше човек! Който вземеше стъкло пред очите си, можеше дори да разпознае и едно малко завистливо листенце; а тъй също, че една подута душичка се клатушка на стъблото. А народът ми каза, че голямото ухо не било само човек, а един велик човек, един гений. Но аз никога не вярвах на народа, когато говори за велики хора — и си останах на вярата, че това е един изопачен недъгавец, който има от всичко твърде малко и само едно твърде много.

Когато Заратустра говореше тъй на гърбавия и на ония, на които той беше тълкувател и застъпник, обърна се той с дълбоко недоволство към своите ученици и каза:

— Истина, приятели мои, аз ходя между хората като между отломки и отделни части от хора!

Това е за окото ми най-страшното, че аз намирам човека разрушен и разхвърлен като на бойно и скотобойно поле.

И отбегне ли окото ми отсега към отколе, то все същото намира: отломки и отделни части и грозни случки — но не хора!

Сега и отколе на земята — ах! приятели мои — това е за мене най-непоносимото; и аз не бих могъл да живея, да не бях ясновидец за онова, което трябва да дойде.

Ясновидец, желател, творец, сам бъдеще и мост към бъдещето — и ах, също при това и недъгавец на тоя мост: всичко това е Заратустра. А и вие също се питахте често: „Кой е за нас Заратустра? Как да го наречем?“ И подобно мене отговаряхте си с въпроси.

Дали е той обещаващ? Или изпълнител? Завоевател? Или наследник? Есен? Или палешник? Лекар? Или оздравял?

Поет ли е? Или истинен? Освободител? Или укротител? Добър?

Или зъл?

Аз ходя между хора като между отломки на бъдещето: онова бъдеще, което аз виждам.

И всички мои помисли и стремежи са да намисля и сбера в едно, което е отломка и гатанка, и грозна случка.

И как бих изтърпял човек да бъда, ако човек не беше и поет, и гадател, и изкупител на случая!

Да изкупиш миналите и да претвориш всяко „беше“ в „тъй го исках аз!“ — това само бих нарекъл аз изкупление.

Воля — тъй се нарича освободителят и вестителят на радост: тъй ви учих аз, приятели мои! Но научете и това: самата воля е още пленница.

Да искаш, освобождава: но как се нарича това, което и освободителя още туря в окови?

„Беше“: тъй се нарича скърцането на зъбите на волята и най-самотната й скръб. Безсилна против онова, което вече е направено — тя гледа лошо на всяко минало.

Волята не може да иска назад; че тя не може да сломи времето и въжделението на времето — това е най-самотната скръб на волята.

Да искаш — това освобождава: какво измисля самото искане, за да се освободи от своята скръб и да се присмее на своята тъмница?

Ах, безумец е всеки пленник! С безумство се изкупва и пленената воля. Че времето не върви назад, това е гневът й: „това, което беше“ — тъй се нарича камъкът, който тя не може да отвали.

И тъй отваля тя камъни от гняв и досада и отмъщава на оня, който подобно ней не чувства гняв и досада.

Тъй стана волята, освободителката, мъчител: и на всичко, що може да страда, мъсти за това, че тя не може да се върне назад.

Това, да, само това е самата мъст: отвращението на волята против времето и неговото „беше“.

Истина, голямо безумие е присъщо на волята ни; и стана проклятие за всичко човешко, че това безумие възприе дух!

Духът на отмъщението: приятели мои, досега това беше най-добрата мисъл на хората; и дето имаше страдание, там трябваше винаги да има наказание.

„Наказание“ — именно тъй се нарича мъстта: с лъжовна реч тя се преструва, че има добра съвест.

И защото в самия желаещ има страдание, задето не може да поиска назад, то трябвало самото искане и всеки живот да бъде наказание! И тъй се трупа облак връз облак върху духа: докато най-сетне лудостта запроповядва: „Всичко предхожда, затова е всичко достойно да изчезне!“ „И справедливост е сам той, оня закон на времето, че то трябва да изяда своите деца“: тъй проповядваше лудостта.

„Нравствено са разпоредени нещата според право и наказание.

О, де е спасението от течението на нещата и от наказанието «битие»?“ Тъй проповядваше лудостта.

„Може ли да има спасение, когато има едно вечно право? Ах, неотвалим е камъкът «беше»: вечни трябва да бъдат и всички наказания!“ Тъй проповядваше лудостта.

„Никое дело не може да бъде унищожено: как би могло то чрез наказанието да стане неизвършено! Това, това е вечното в наказанието «битие», че и битието трябва да бъде вечно все дело и престъпление!“

„Освен ако волята най-сетне сама се освободи и искането стане неискане“: но вие познавате, братя мои, тая баснена песен на лудостта!

Отведох ви аз от тия баснени песни, като ви учих: „Волята е творец.“

Всяко „беше“ е останка, гатанка, жестока случка — докато творящата воля каже при това: „Но аз го исках тъй!“

— Докато творящата воля каже при това: „Но аз тъй го искам! Тъй ще го искам!“

Но рече ли тя вече тъй? И кога ще стане това? Отърси ли се волята от своето собствено безумие?

Стана ли волята сама на себе си спасител и носител на радост?

Отучи ли се от духа на мъстта и от всяко скърцане зъби?

И кой я научи да се придобри с времето, и с по-висшето от всяко сдобряване?

По-висше от всяко сдобряване трябва да иска волята, която е воля за власт — но как ще постигне тя това? Кой би я научил и да иска назад?

Но на това място от своята реч случи се, че Заратустра внезапно спря и съвсем изглеждаше на премного уплашен. С уплах в очи погледна той своите ученици: очите му пронизаха като стрели техните мисли и помисли. Но след малко той пак се усмихна и каза добродушен:

— Мъчно е с хора да живееш, защото мълчанието е тъй тежко. Особено за приказливия.

Тъй рече Заратустра. А гърбавият слушаше разговора и затулил беше лицето си при това; но когато чу Заратустра да се смее, погледна любопитно и каза полека:

— Но защо говори Заратустра иначе нам, не като на своите ученици?

Заратустра отговори:

Какво има тук за чудене! С гърбави може гърбаво да се говори!

Добре — каза гърбавият, — и с ученици може да се бъбре, както понася на школата.

Но защо говори Заратустра другояче на своите ученици — не като на себе си?