Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (8) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

За четенето и писането

От всичко писано обичам само онова, което човек пише с кръвта си. Пиши с кръв: и ще познаеш, че кръвта е дух.

Не е тъй лесно да разбереш чужда кръв: аз мразя четящите безделници. Който познава читателя, нищо вече не прави за читателя. Още едно столетие читатели — и духът сам ще се въвони.

Че всякому е позволено да се учи да чете, разваля с време не само четенето, но и мисленето.

Някога духът беше бог, сетне стана човек, а ето, че става сега вече сган.

Който с кръв и притчи пише, той не иска да бъде четен, но изучаван наизуст.

В планините най-близкият път е от връх до връх: но затова трябва да имаш дълги нозе. Притчите да бъдат върхове: и ония, на които се говори, великани и ѝзрастни.

Въздухът — лек и чист, опасността — близо, а духът — изпълнен с весела злоба: тъй приляга то едно на друго.

Аз искам таласъми около си, защото съм дръзновен. Дръзновеност, която прокужда призраци, сама си създава таласъми — дръзновеността иска да се смее.

Аз не чувствам вече заедно с вас: тоя облак, който виждам под мен, тая чернота и тежест, на които се смея — тъкмо туй е вашият бурен облак.

Вие гледате нагоре, когато желаете възвишение. А надолу гледам аз, защото съм възвишен.

Кой от вас може в също време да се смее и да бъде възвишен?

Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.

Безгрижни, насмешливи, насилствени — тъй ни иска нас мъдростта: тя е жена и обича само воина.

Вие ми казвате: „Тежко се носи животът.“ Но за какво би ви били преди пладне вашата гордост и вечер вашето смирение?

Тежко се носи животът: но недейте се глези! Всички ние сме хубави осли и ослици за товар.

Какво имаме общо ние с розовата пъпка, която трепти, че росна капка е легнала на тялото й?

Вярно е: ние обичаме живота, не защото сме привикнали на живота, а на обичта.

В обичта всякога има малко безумие. Но всякога и в безумието има малко разум.

Но и мен, който обичам живота, ми се струва, че пеперуди и сапунени мехурчета и каквото между хората е тям подобно, най-добре разбират щастието.

Тия леки палави напети кръшни душички да гледам как припкат — на Заратустра идва да плаче и да пее.

Аз бих вярвал само в онзи бог, който би разбирал от танец.

И като погледнах моя дявол, намерих го замислен, строг, дълбок, тържествен: той бе духът на тежестта — той низвъргва всички неща.

Не с гняв, а със смях се убива. Напред! Да убием духа на тежестта!

Научих се да вървя: оттогава почнах да тичам. Научих се да летя: оттогава не чакам вече да ме тласнат, за да се мръдна от мястото си.

Сега съм лек, сега летя, сега виждам мен под мене си, сега танцува един бог чрез мен.

 

 

Тъй рече Заратустра.