Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (56) (Книга за всички и никого)

За духа на тежестта

1.

Моята уста е уста на народа: твърде грубо и сърдечно говоря аз за изтънчените и още по-странно звучи моето слово за всички риби на мастилото и лисици на перото.

Моята ръка е ръка на безумец: тежко на всички маси и стени и на всичко, що дава още място на украшенията и цапанията на безумеца.

Моят крак е конски крак: с него аз препускам през трапища и камъни, през поля и гори и от радост се вдяволявам при всеки бърз бяг.

Моят стомах, стомах на орел ли е? Че най обича той агнешко месо. Сигурно той е стомах на птица.

Хранен с невинна и оскъдна храна, готов и нетърпелив да летя и отлитам — такъв съм аз: не съм ли аз донейде птица!

А особено задето съм враг на духа на тежестта, съм аз като птица: и наистина, смъртен враг, заклет враг, правраг! О, де ли вече не е летяла и блуждала моята враждебност!

За това аз могъл бих песен да запея, и искам да я пея: макар и сам да съм в пуст дом и да трябва да я пея на своите собствени уши.

Има, разбира се, други певци, чийто глас в пълен дом само става нежен, ръцете им красноречиви, очите изразителни, сърцето бодро: на тях аз не приличам.

2.

Тоз, който някога научи хората да летят, той ще е отместил всички синорни камъни; пред него всички синорни камъни сами ще литнат във въздуха, земята той изново ще кръсти и назове „леката“.

Птицата щраус бяга по-бързо от най-бързия кон, но и тя също въвира глава тежко в тежката земя: тъй и човекът, който не знае още да лети.

Тежки му се виждат земя и живот: а тъй го иска духът на тежестта! Който иска лек да стане и птица, той трябва да обича сам себе си — тъй уча аз.

Не, разбира се, с любовта на болнави и недъгави: че у тях и самолюбието вони!

Човек трябва да се научи сам себе си да обича — тъй уча аз — с крепка и здрава обич: за да се научи в себе си да се надържа и да не скита всъде.

Такова скитане всъде наричат „обич към ближния“: с тая дума досега най-много са лъгали и лицемерили и особено ония, които са тежали на цял свят.

И наистина, това не е заповед за днес и утре да се научиш сам себе да обичаш. Напротив, от всички изкуства това е най-тънко, най-хитро, последно и най търпение се иска.

За притежателя именно всяко притежаемо е добре скрито; и от всички зарити съкровища собственото бива най-подир разкопано — тъй заповядва духът на тежестта.

Почти в люлката още ни дават тежките думи и ценности: „добро“ и „зло“ — тъй се нарича това наследие. Зарад тях ни се прощава, че живеем.

И заради това оставяме ние децата да дойдат при нас, за да можем овреме да им запретим да обикнат сами себе си: тъй заповядва духът на тежестта.

А ние — даденото нам в наследие мъкнем с вяра на твърди плещи и през стръмни планини! И когато се потим, казват ни: „Да, тежко се носи животът!“

А то е само човекът, който сам себе си тежко носи! То е, защото той мъкне множество неща, чужди нему, на своите плещи.

Като камила коленичи той и оставя да го натоварят добре.

Особено силният, издръжлив човек, комуто е присъщо благоговение: твърде много чужди тежки думи и ценности товари той върху си — и животът му се струва пустиня!

И наистина! Малко ли наши собствени неща са тежки за носене!

И много неща в човека са като стрида отвратителни и лигави, и мъчноуловими — тъй че една благородна черупка с благородни украшения трябва да се застъпи за нея. Но и туй изкуство трябва да се усвои: да имаш черупка и хубав вид, и умна слепота!

А пък в много неща у човека се лъжем — не една черупка е незначителна и печална, и твърде много черупка. Много скрита добрина и сила никога не биват отгатнати, най-вкусните хапки не намират кой да ги вкуси!

Жените знаят това, най-изтънчените: малко по-дебела, малко по-суха — о, колко е съдбоносно това малко!

Човека да откриеш е мъчно, а себе си — най-мъчно; често духът ни мами за душата. Тъй заповядва духът на тежестта.

Но онзи се е сам открил, който казва: „Това е мое добро и зло.“ С това той е накарал да онемеят къртът и джуджето, което казва: „За всички добро, за всички зло.“

Истина, аз не обичам и ония, за които всяко нещо е добро и тоя свят — най-добър. Тях аз наричам вседоволни.

Вседоволство, което умее всичко да вкусва, не показва най-добър вкус! Аз почитам опърничавите взискателни езици и стомаси, които са научили да казват „аз“ и „да“, и „не“.

А всичко да дъвчеш и смилаш — е съвсем по свински! Винаги да викаш И-А — това знае само магарето и който е от неговата пасмина!

Тъмножълтото и яркочервеното: това е по моя вкус — той смесва кръв във всичките бои. Но който варосва своята къща, той ми показва една варосана душа.

Едните влюбени в мумии, другите в призраци; и двама еднакво врагове на всяка плът и кръв — о, как и двамата са противни на вкуса ми! Защото аз обичам кръв.

И не искам аз да живея и пребивавам там, дето всеки плюе и храчи: такъв е моят вкус — предпочел бих да живея между крадци и клетвопрестъпници. Никой не носи злато в уста.

Но още по-отвратителни ми са всички плюнколизци; и най-отвратителното животно, което намерих между хората, аз го кръстих паразит: то не искаше да обича, а да живее от обич.

Нещастни наричам аз всички, които имат само един избор: или да станат зли зверове, или зли укротители на зверове: при такива аз не бих си построил хижа.

Нещастни наричам аз също онез, които всякога трябва да чакат — те са противни на вкуса ми: всичките митари и базиргяни, и царе, и всички други пазачи на страни и дюкяни.

Истина, аз също се учих да чакам, и то изосновно — но само да чакам себе си. И преди всичко аз се научих да стоя, да вървя и тичам, и скачам, и да се катеря, и танцувам.

А това е моето учение: който някога иска да се научи да хвърка, той трябва изпърво да се научи да стои и върви, и тича, и да се катери, и танцува — до полет се не долита!

По въжена стълба се научих аз да се изкачвам до много прозорци, с чевръсти крака въздрасвах се по високи мачти: да седя на високите мачти на познанието ми се струваше не малко блаженство; да пламтиш като малки огньове на високите мачти: макар и малка светлина, но все пак голяма утеха за разбити моряци и за претърпели корабокрушение!

По разни пътища и начини стигнах аз до моята истина: не по една стълба се въззех на висини, отдето погледът ми блуждае в моята долина.

И неохотно все питах аз за пътища — това беше винаги против вкуса ми! Аз предпочитах да питам и опитвам сам пътищата.

Опитване и питане беше целият ми ход — и наистина, трябва да се научим също да отговаряме на такива въпроси! А това е моят вкус: ни добър, ни лош, но мой вкус, от който аз се не срамя, нито крия нещо.

„И ето — това е моят път — де е вашият?“ Тъй отвръщах аз на ония, които ме питаха „за пътя“. Един път няма!

Тъй рече Заратустра.