Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (7) (Книга за всички и никого)

За бледния престъпник

Вие не искате да убивате, съдии и жертвоприносители, преди животното да е преклонило глава?

Ето, бледният престъпник преклони глава: из неговия поглед говори великото презрение.

„Моето аз е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: моето аз е великото ми презрение към човека.“ — тъй говори неговият поглед.

Че той сам себе си осъди, беше висшият миг, който той достигна: не оставяйте възвишеният да се върне изново в своето унижение.

Няма спасение за оногова, който тъй страда в себе си, освен бързата смърт.

Вашето убийство, съдии, трябва да е съжаление, а не отмъщение. И като убивате, имайте пред очи, че сами оправдавате живота! Не е достатъчно, че се помирявате с оногова, когото убивате. Вашата печал да бъде обич към Свръхчовека: тъй ще оправдаете, че още живеете!

„Враг“ трябва да казвате, а не „злодей“; „болен“ трябва да казвате, а не „негодник“; „безумец“ трябва да казвате, а не „грешник“.

А ти, червени съдия, ако би казал на глас всичко, каквото си сторил вече в помишлението си, всякой би извикал: „Да се маха тоя мръсник и червей отровен!“

Но друго е мисълта, друго делото, друго образът на делото. Колелото на причинността не се върти между тях.

Един образ направи тоя блед човек бледен. Той бе навръстил делото: но той не понесе образа му, когато биде извършено то.

Той вред се виждаше като причинител на едно престъпление. Това наричам аз безумие: изключението се превърна за него в същественост.

Чертата омагьосва кокошката; престъплението, което извърши той, замая бедния му разум — безумие след деянието наричам аз това.

Чуйте, вие, съдии! Има още друго безумие: и то е преди деянието.

Ах, вие не се промъкнахте достатъчно дълбоко в тая душа.

Тъй говори червеният съдия: „Защо уби тоя престъпник? Той искаше да обира.“ Но аз ви казвам: душата му искаше кръв, не обир: той жаждаше за щастието на ножа.

Но бедният му разум не разбра това безумие и го придума. „Защо ти е кръв! — рече той. — Не искаш ли при това поне един обир да направиш? Да си отмъстиш?“

И той послуша бедния си разум: като олово легна върху му неговата реч — и той обра, като убиваше. Той не искаше да се засрами от безумието си.

И ето че пак легна оловото на вината му върху него, и пак бедният му разум стана тъй вцепенен, тъй схванат, тъй тежък.

Да можеше поне главата си да отърси, неговата тежест би се отвалила: но кой ще разтърси тая глава?

Що е тоя човек? Куп от болести, които през духа посягат навън в света: там искат те да ловят своята плячка.

Що е тоя човек? Вързоп от диви змии, които рядко имат мира една до друга — тогава те тръгват всяка за себе си сама да си дири плячка по света.

Виждате това бедно тяло! Каквото страдаше и желаеше то, това си обясняваше бедната му душа — тя си го обясняваше като кръвнишка радост и жад за щастието на ножа.

Който сега се разболее, него сполита злото, което сега е зло: и той иска да мъчи, с онова, което измъчва него. Но бяха други времена и друго зло и добро.

Някога съмнението беше зло и волята към себе си. Тогава болният ставаше еретик и вещица: като еретик и вещица той бе измъчван и другите да мъчи искаше.

Но това не прониква в ушите ви: то покваряло добрите между вас, казвате ми вие. Но що ме е мен грижа за вашите добри!

Много неща у вашите добри ме погнусяват, но не и тяхното зло.

Желал бих аз да имаха те някое безумие, от което да погинат, подобно на тоя бледен престъпник.

А и желал бих аз безумието ми да се зовеше истина или вярност, или справедливост: но тяхната добродетел е в това да живеят дълго и в една нищожна наслада.

Аз съм стобор край реката: нека се хване о мен, който може ме хвана! Но ваш кокил не съм.

Тъй рече Заратустра.