Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (81) (Книга за всички и никого)

Поличба

Но заранта след тази нощ скочи Заратустра от своето легло, опаса бедрата си и излезе из своята пещера, сияен и мощен като утринно слънце, което се въззема зад тъмни планини.

— Ти, велико светило — рече той, както бе казал някога, — ти, дълбоко око на щастие, какво би било твоето щастие, да нямаше ония, на които ти светиш!

И ако те останеха вкъщи, когато ти вече си будно и идваш, и дариш, и раздаваш: как би възнегодувала затова твоята свенливост!

Добре! Те още спят, тези висши човеци, когато аз съм вече станал — това не са мои истински спътници! Не тях чакам аз тук в моите планини.

Аз искам да почна моето дело, моя ден; но те не разбират какви са поличбите на моето утро, моят ход — за тях той не е зов за пробуждане.

Те спят още в моята пещера, техният сън пие още от моите опиянени песни. Но ухото, което мене слуша — послушното ухо им липсва.

Това рече Заратустра на сърцето си, когато слънцето изгряваше; и погледна той въпросително във висините, че чу отгоре острия вик на своя орел.

— Добре! — извика той нагоре. — Тъй ми допада и тъй подобава. Моите животни са будни, защото аз съм буден.

Моят орел е буден и чества като мен слънцето. С орлови нокти посяга той към новата светлина. Вие сте мои истински животни; аз ви обичам.

Но още ми липсват моите истински човеци!

Тъй рече Заратустра; но случи се, че нему изведнъж се стори да е обиколен от безброй летящи птици — но шумът на толкова много криле и роят около главата му бе тъй голям, че той затвори очи. И наистина, като облак се спусна над него, като облак от стрели, който се изсипва върху някой нов враг. Но ето, това беше облак на обич и върху един нов приятел.

„Що става с мен?“ — помисли Заратустра в своето възчудено сърце и полека седна на големия камък, който лежеше до изхода на неговата пещера. Но докато с ръце се бранеше около си и над себе си, и под себе си от нежните птици, ето, случи му се нещо още по-чудно: той хвана незабелязано една гъста топла космата грива: но тук екна пред него рев — един кратък дълъг лъвски рев.

— Поличбата иде! — рече Заратустра и неговото сърце се преобърна. И наистина, когато стана светло около му, при неговите нозе лежеше едно жълто мощно животно и присланяше глава на коленете му и от обич не искаше да се махне от него, и правеше като псе, което е намерило своя стар господар. Но гълъбите в любовта си не бяха по-малко усърдни от лъва; и всеки път, когато някой гълъб прелиташе край носа на лъва, клатеше лъвът глава и се чудеше и смееше при това.

Гледайки всичко това, Заратустра рече само:

— Моите деца са близо, моите деца — после той съвсем онемя. Но на сърцето му олекна и от очите му се ронеха сълзи и падаха на ръцете му. Той никак не обръщаше внимание вече и седеше там неподвижен, без да се брани от животните. А гълъбите подхвръкваха от време на време и кацаха на неговите рамена и милваха бялата му коса и тяхната нежност и радост нямаше край. Но мощният лъв ближеше сълзите, които капеха по ръцете на Заратустра и ревеше, и ръмжеше плахо. Това вършеха тия животни.

Всичко това трая дълго време или късо — че, право казано, за подобни неща няма време на земята. Но между това се събудиха висшите човеци в пещерата на Заратустра и наредиха се един до друг като за шествие, за да идат да срещнат Заратустра и да му поднесат утринния си поздрав: защото те видяха, като се събудиха, че той вече не е между тях. Но като стигнаха до вратата на пещерата и шумът от стъпките им ги изпревари, сепна се лъвът, извърна се изведнъж от Заратустра и скокна, като ревеше диво, към пещерата. А висшите човеци, щом го чуха да реве, извикаха всички като из една уста, и полетяха назад и изчезнаха мигом.

А сам Заратустра, замаян и отчужден, вдигна се от мястото си и изгледа около си, съвзе се и се видя сам.

— Какво чух? — рече най-сетне той полека, какво стана ей сега?

И върна се споменът му, и той разбра с един поглед всичко, що се е случило между вчера и днес.

— Ето камъка — рече той, и поглади брадата си, — на него седях аз вчера заран: и тук дойде при мене гадателят, и тук чух аз за пръв път вика, който току-що се разнесе, великия вик за помощ.

О, вие, висши човеци, за вашата неволя вчера заран ми предричаше старият гадател, към вашата неволя искаше той да ме съблазни и изкуси:

— О, Заратустра — ми рече той, — аз ида, за да те въведа в последния ти грях.

— В последния ми грях? — извика Заратустра и се изсмя гневно сам на своите думи. — Какво ми остана още запазено като мой последен грях?

И още веднъж потъна Заратустра в себе си и седна пак на големия камък и се замисли. Изведнъж скочи той прав.

— Състрадание! Състрадание към висши човеци! — извика той и лицето му се превърна на бронзово. — Добре! На това мина времето!

Моята скръб и моето състрадание — що от това! Домогвам ли се аз към щастие? Аз се домогвам към своето дело!

Добре тогава! Лъвът дойде, моите деца са близо, Заратустра узря, часът му дойде —

— това е моето утро, моят ден се въззема: ела, ела, ти, велика пладня!

Тъй рече Заратустра и напусна своята пещера, сияен и мощен като утринното слънце, което се въззема зад тъмни планини.